Тайната на Торинската плащаница

Другата следа идва от посещението на писателката в Торино. От касовите бележки, намерени в бюрото ѝ, личи, че през последните две години е идвала четири пъти. Два – за последните шест месеца. Едното посещение е само шест седмици, преди да бъде убита. Ник се надява, че разписките от хотели, ресторанти и таксита ще му помогнат да проследи движението ѝ. Освен това разполага с разпечатка от телефонните ѝ разговори през последните четири месеца, която показва над трийсет обаждания до и от един номер в Торино. Когато Ник поглежда цифрите, го обхваща лошо предчувствие. Да говориш с мобилен телефон в Италия е скъпо. Значи сигурно го е направила от съображения за сигурност. В такъв случай номерът, който Ник търси, вероятно е на предплатена карта.

Закусва във влажния и твърде проветрив салон, отопляван с вентилаторни радиатори, поставени в основата на белещите се кремави стени. Избърсва кондензираната влага от прозореца до масата и поглежда над заскрежените поляни към едно павирано дворче, обрамчено с цветни лехи и кипариси в големи саксии. През лятото това място вероятно напълно се променя и минава за уютно и приятно.

Една млада сервитьорка, може би дъщерята на собственика, му донася капучино, от онова, което правят само в Италия – силно кафе с дебел слой от гъста пяна, в която лъжичката може да стои права. Взема чаша портокалов сок от масичката за сервиране и изяжда две домашни сладки.

След закуската се връща в стаята, измива си зъбите, взема голямото си черно кожено яке и слиза във фоайето да чака полицая, който трябва да му служи за свръзка с карабинерите. Сяда на един стар диван и се опитва да разбере нещо от актуалния брой на „Кориере дела сера“. Лоша идея. Единствените думи на италиански, които знае, са „кианти“, „куатро формаджи“ и няколко ругатни от „Семейство Сопрано“.

Елегантна жена с тъмносиньо сако и стигаща до коленете пола в същия цвят прекъсва престореното му четене.

– Signore Кари-кан-дис?

Той вдига очи.

– Ка-ра-кан-дес. Да, аз съм.

Тя е две-три години по-млада от него, има къса тъмна коса и наситеносини очи.

– Luogotenente2 Капелини. Карлота – представя се, като уверено му подава ръка.

Ник е изненадан. Дори засрамен, че по подразбиране е очаквал офицерът за свръзка да е мъж.

– Ник. Приятно ми е да се запознаем.

– Добре дошъл в Торино, Ник. – Тя усеща, че е очаквал мъж; повечето хора реагират като него. – Готов ли сте да тръгваме?

– Да.

Той сгъва вестника и го връща на изтърканата дървена масичка. Карлота тръгва напред.

– Първо ще минем през кабинета ми, там можем да поговорим поверително. След това ще ви заведа където искате да отидете. Моят capitano ми каза, че искате да проследим няколко номера. Имам хора, които ще ви помогнат.

– Музика за ушите ми.

Тя не разбира:

– Scusi3?

– Извинявайте, такъв е изразът. Много се радвам.

Улиците са широки и павирани, прорязани от жлебовете за трамвайните релси. Отгоре, на фона на мътносивото небе, се откроява черна паяжина от електрически жици. Докато вървят, Ник забелязва ръкохватка на пистолет под якето на Карлота.