Великата китайска зоологическа градина

Си Джей се взираше с ужас в Люпилния център – или по-точно в останките от онова, което е бил допреди около час.

Самият център представляваше просторна двуетажна зала със стени, облицовани с блестящи бели плочки. Цялото място създаваше впечатление за стерилна чистота.

По-скоро беше създавало.

Центърът беше целият в кръв и вътрешности. Навсякъде лежаха тела в лабораторни престилки – китайски специалисти, разкъсани на парчета от вилнеещи дракони. Почти цялото оборудване беше разпердушинено. Навсякъде висяха жици. Лампите висяха накриво от тавана и от тях изскачаха искри.

Цялото място, доскоро несъмнено ярко осветено, тънеше в неприветлив полумрак.

В средата на залата имаше голяма правоъгълна яма с размерите на два олимпийски басейна. Над нея минаваха няколко метални моста, а закрепени в стените ѝ скоби водеха надолу.

По периметъра на залата имаше отделени със стъклени стени офиси на две нива, в които се виждаха сървъри, микроскопи и центрофуги. Имаше дори няколко клетки, а някои помещения бяха заети от хирургически маси и медицинско оборудване.

Си Джей спря на ръба на огромната яма и погледна надолу.

Долу, на малко повече от два метра от Си Джей, имаше десетки клетки, наредени плътно една до друга в дълги редове, намиращи се в няколко стъпки вода.

Когато видя какво има в клетките, Си Джей трепна.

Соленоводни крокодили.

Големи. Огромни. И бяха много, поне седемдесет-осемдесет.

Само че обикновено страховитите влечуги изобщо не изглеждаха страховити, а по-скоро жалки и нещастни – не само защото бяха затворени в тесните клетки, но и защото крайниците им бяха закопчани за решетките и не можеха да се движат. В задната част на клетките имаше отвори, през които снесените от крокодилите яйца можеха да падат в специални корита, които се отнасяха от ленти на конвейер.

Крокодилите ревяха жално.

Си Джей познаваше този рев. Беше го чувала стотици пъти. Това бе призивът, с който майката крокодил събира потомството си. Сега обаче призивите оставаха без отговор.

„Приличат на носачки в птицекомбинат” – помисли си тя, докато се взираше в окаяните създания.

Соленоводният крокодил бе един от най-смъртоносните хищници на света – коварен и интелигентен, хладнокръвен и безмилостен. Трудно беше да съжаляваш подобни същества, но сега Си Джей установи, че изпитва съжаление към тях.

Наблизо видя един смартборд, или високотехнологична дъска. На нея имаше карта на зоологическата градина и написани на ръка бележки – на английски, колкото и странно да бе.

Си Джей прочете бележките. Явно драконите във Великата драконова зоологическа градина вършеха непредсказуеми, неща.

Погледна бележката „Защо копаят?”

До нея имаше насочена към картата стрелка и серия разхвърляни хиксове.

Драконите копаеха, а грижещите се за тях не знаеха защо.

Други бележки бяха свързани с червеногърдите черни дракони – питаха дали не са с по-висок статут от другите и че може би те и жълтодрехите са съперничещи си кланове. Си Джей не беше пропуснала да забележи, че всички дракони, атакували административната сграда, бяха червеногърди.

В долната част на смартборда имаше доста зловеща бележка: „Мозъчни дефекти в родените от крокодили варианти защо са толкова агресивни?”

– Родените от крокодили варианти... – повтори тя на глас.

И внезапно ужасяващото значение на името „Люпилен център” ѝ се изясни.

Крокодилите наистина бяха носачки.

Си Джей вече разбираше и отговора на един от въпросите, които беше задала по-рано – как зоологическата градина може да има 232 дракона, щом китайците са намерили само 88 яйца.