Един от нас
- Автор: Смит Майкл Маршалл
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стойчо Драгнев
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Един от нас». Краткое содержание книги:
— Господи! — възкликнах аз, когато се добраха до мен. — Радвам се, че ви виждам!
— Чувствата ни са взаимни — отвърна Дек, — но сега най-важното е да изчезваме.
Лаура дишаше учестено, а зелената й рокля бе скъсана на три места.
— Идваш ли с нас? — попитах аз.
— Разбира се, по дяволите — изрече тя на пресекулки, а през това време шокът бързо я отрезвяваше.
— Как успя да го направиш? — попитах Дек, докато тичахме по кея към колата.
— Какво съм успял да направя? — отвърна с въпрос Дек и погледна към хаоса пред кафето.
Тълпи народ все още задръстваха изхода. Имахме на разположение още няколко минути преди хората в костюми да успеят да се измъкнат оттам, дори и да си проправят път със стрелба.
— Как успя да се върнеш, да намериш Лаура и да излезете толкова бързо?
— Какви ги говориш? — попита той и забави темпо, когато стигнахме до колата. Лицето му лъщеше от пот, а върху едната му буза кървеше дълга драскотина. — Бях до нея непрекъснато, както ми беше писал в бележката.
Обърнах се и погледнах Лаура. Лицето й потвърждаваше, че Дек говори истината.
— Какво стана вътре? — попита тя.
— Твоят хакер ме изкофти — казах аз, — но ченгетата не знаят за връзката с Хамънд. После се появиха онези с костюмите. И с големи пушки.
— Онези с костюмите ли? — попита Лаура, изплашена до смърт.
— Да, четирима, което обяснява как могат да се явяват едновременно на две различни места. Искаха ченгетата да ме предадат на тях.
Дек ме погледна намръщено:
— Добре де, ами ти как се измъкна?
— Някой изгаси осветлението и всички започнаха да стрелят. Аз едва се докопах до вратата и тъкмо щяха да ме гръмнат, когато някакъв тип влезе и ме засили през вратата навън. Помислих, че си ти.
— Не, извинявай, братле, но макар да е трябвало, не съм бил аз.
— А кой, по дяволите, е бил, тогава? — попита Лаура на ръба на истерията.
Аз само поклатих глава.
— Няма значение — каза Дек, като отново хвърли поглед към кафенето, — важното е, че измежду всички откачалки, дето търчат наоколо, има поне един човек, който е на твоя страна. Междувременно, ние трябва да се омитаме оттук веднага.
— Давай да се качваме в колата.
Дек поклати глава:
— Ченгетата знаят номера на колата ти, а сигурно и ония, костюмираните. Ще я взема аз и ще я скрия някъде. А вие с Лаура се спасявайте.
— Какво ще стане, ако те хванат?
Дек вдигна рамене.
— Просто ще кажа, че съм я откраднал. Никой не знае, че се познаваме, никога не сме работили заедно.
Погледнах надолу по кея. Входът на метрото към станция Уорфленд се виждаше.
— Къде ще се срещнем?
— У нас, в девет. Ако ме няма — влизайте.
Дек посегна към джоба на сакото, извади пистолета си и ми го подаде.
— Не го използвай, ако не се налага!
Отключих багажника на колата, извадих приемателя на сънища, дадох ключовете на Дек и казах:
— Опитай се да държиш на земята поне по две от гумите.
Той скочи в колата и веднага подкара с бясна скорост. Хукнах към метрото, а зад мен пуфтейки тичаше и Лаура. Няколко души се мотаеха около стълбите и надзъртаха да видят какво става в тарапаната пред кафенето. В далечината се чуха сирените на приближаващите се черно-бели полицейски автомобили.
— Какво става в онова кафене? — попита един.
— Някакви се натровили от храната — отвърнах аз и дръпнах Лаура покрай тях надолу към станцията. По стар навик подадохме показалците си към машината за билети, но съвсем навреме се сетих и дръпнах ръката на Лаура.
— Какво? — попита тя.
Посегнах да потърся пари в брой.
— Ако платим чрез собствените си пръсти, ще е ясно накъде точно сме тръгнали.
Тогава си спомних, че в портфейла си нямам пари.
— Ти имаш ли някакви пари?
Лицето й помръкна:
— Моето портмоне остана в колата.
Хукнахме обратно нагоре по стълбите, завихме веднага вляво и минахме по моста. Една полицейска кола профуча край нас в обратна посока, но вече толкова много хора тичаха насам-натам по улиците, че гледката наподобяваше на спонтанен крос за здраве, макар и без определена посока, поради което никой не ни обърна внимание. Завих по една странична улица, където знаех, че има банкомат. Щяха да разберат, че съм теглил пари оттам, но ченгетата така или иначе знаеха, че съм някъде в този район. Това бе за предпочитане, отколкото да знаят точно на кой влак сме се качили.