Един от нас
- Автор: Смит Майкл Маршалл
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стойчо Драгнев
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Един от нас». Краткое содержание книги:
— Ще го докажа — каза той. — Ще те затворя сам в една стая, ще те натъпча с натриев веритал и ще те разпитам за всички престъпления, които някога са били извършвани в историята на човечеството, чак до нарушенията на правилника за паркиране в Райската градина. Рано или късно ще намеря достатъчно основания и ще открия нещо, за да те закопчая.
Едновременно разбрах две неща: той не знаеше за Рей Хамънд, но щеше да научи само две секунди след като ме вкарат в онази стая. За миг се изживях като рицар на честта — разбрах, че не съм в състояние да натопя Лаура Рейнолдс, нямаше дори да подам жалба. След това осъзнах, че това си е чист прагматизъм. Аз потъвах. Нямаше смисъл да повличам със себе си още някой, независимо че ставаше дума за истинския виновник.
— Ъъъ, аз може ли да си вървя? — попита хакерът.
Той пъхна ръката си под фланелката и извади скрития там радиомикрофон.
— Да! Много ще се радвам — каза Травис.
— Изкупих ли си всичко сега?
Травис се обърна към него.
— По отношение на твоето досие — да, ако въобще го намеря. Във всяко друго отношение ти си един долнопробен боклук и само ако чуя, че си се забъркал в нещо, ще те смачкам като буболечка.
Хакерът се понесе към вратата, като главата му ту се изправяше, ту се накланяше и той едва се сдържаше да не хукне. Устремяваше обратно към своя съмнителен живот, спасен с цената на съсипваното бъдеще на човек, когото дори не познаваше.
Травис ме погледна още веднъж с непроницаемо изражение и кимна на Бартън, който все още стискаше здраво ръката ми зад гърба. Започваше да боли, но бях сигурен, че това ще да бъде най-малкият от проблемите ми в обозримото бъдеще. Травис можеше да използва хапчета и пряк разпит, ала имаше полицаи, които прибягваха към по-директни методи. Съществуваше голяма вероятност да се срещна с тях съвсем скоро.
— Сложете му белезници! — нареди Травис и се обърна към мен. — Надявам се да си си поживял през последните три години, Хап?
Нямах възможност да отговоря.
При звука на експлозията главите и на петимата ни тутакси се обърнаха към вратата. Хакерът лежеше на земята на няколко метра от нея, а част от вътрешностите му описваше дъга навън от тялото му.
— По дяволите! — изруга Бартън, пусна ръката ми и посегна към пистолета си.
Откъм главното помещение се чуха писъци и шум от много хора, бягащи едновременно във всички посоки. Ченгетата около мен заеха позиция за стрелба, а Травис, който единствен запази присъствие на духа, посегна и сграбчи другата ми ръка.
В стаята влязоха четирима мъже.
Всички бяха еднакви на ръст, с еднакви сиви костюми и слънчеви очила. Всички носеха пушки-помпи в походно положение и вървяха така, сякаш нямаше от какво да се страхуват. Спряха на пет метра от вратата точно от другата страна на гората от свещи. И четирите пушки едновременно бяха свалени в положение за стрелба, като всяка цев категорично държеше на прицел по едно от ченгетата. Четирите пистолета 38 калибър бяха насочени обратно към тях, но доста по-несигурно.
Цареше тишина, ако не се вземе предвид квиченето на тълпата в главното помещение. Чух една мисъл, която премина едновременно през главите на всички ченгета, сякаш бе изречена на висок глас:
„Ако някой стреля, всички ще се превърнем в пушечно месо.“
— Свалете оръжието! — каза Травис с възхитително равен глас.
Ако в този момент, някой ме беше накарал да кажа нещо, гласът ми щеше да бъде толкова пронизително висок, че само ухото на куче щеше да бъде в състояние да го улови. Въоръжените мъже едновременно поклатиха глави.
— Дай ни Хап! — каза този от края с толкова плътен глас, че подът потрепери.
— Не! — каза Травис, като стисна още по-здраво ръката ми. — Свалете оръжието! Веднага!
А след това ме попита с ъгъла на устните си:
— Кои, по дяволите, са тия?
— Не зная — отвърнах аз също толкова тихо.
— Дай ни Хап! — повтори един от другите.
Гласът беше съвсем същият, произношението — напълно еднакво. Сякаш бях толкова пиян, че виждах не двойно, а четворно.
За момент се чу тихо скимтене, някой стана и изведнъж усетих една ръка около врата си, а на слепоочието — пистолет.
— Махнете проклетите пушки! — изкрещя към мъжете Бартън, а устата му беше съвсем близо до ухото ми. — Иначе ей сега ще му пръсна черепа!
Единственият отговор бе звукът на четирите патрона, които влязоха в затворите на пушките, и в този миг аз се простих с белия свят.