Един от нас

Да не говорим, че куршумите, изстреляни от останалите ченгета, щяха да летят право към мен.

Подвоумих се за момент, застинал в положението на спринтьор на стартовата линия, но не можах да се реша да притичам до вратата и бавно запълзях. Тъкмо бях стигнал до средата, когато двама от стрелците се обърнаха и ме видяха. Замръзнах само на някакви си три крачки от временната безопасност! Но от друга гледна точка, те бяха равностойни на милион километри.

Точно тогава откъм бара се чуха изстрели от полуавтоматично оръжие. Беше твърде тъмно, за да видя лицето, но знаех, че това ще да е Дек, господ да го поживи! Той веднага ме намери, стисна ме за врата, без да каже и дума, и ме засили към вратата. Нямах нужда от допълнителна покана — хукнах по-бързо от вятъра.

Струваше ми се, че е минал повече от час, откакто застреляха хакера, но всъщност е невъзможно минутите да са били повече от две-три. През това време в кафенето вече бе настанал пълен безпорядък — меле от обезумели от изстрелите сенки; Мъже и жени се опитваха един през друг да слязат от терасите, падаха и се биеха. Почувствах се малко по-сигурен за живота си едва когато се озовах сред множеството, но се оказах повлечен към външната врата. Опитах се да се съпротивлявам, като си мислех, че трябва се постарая да намеря Лаура, а след това да се върна и да помогна на Дек, но въздействието на страха около мен бе твърде силно. Широко отворени очи, които без малко да изскочат от орбитите си, озъбени лица, разчорлени коси и безкраен вой на ужас, който ставаше все по-силен и по-силен и сякаш се материализираше — една друга сила, която ме тласкаше напред. Единственото, което можех да направя, бе да се държа на краката си, за да не ме съборят и стъпчат.

Успях да погледна настрани, едва след като тълпата се изсипа на улицата. Пред кафенето половината от хората изпопадаха, а другата половина направо ги премаза, подчинявайки се на дълбокия си инстинкт за оцеляване. Успях да се задържа прав и стигнах достатъчно далеч от вратата, за да мога да се обърна. Изходът на кафенето изглеждаше така, както би изглеждала вратата на ада, ако изведнъж обявят, че Дяволът пуска на свобода всички, които успеят да избягат през нея в рамките на пет минути.

Трябваше да се върна. Майната й на Лаура — трябваше да намеря Дек! Надявах се той да бе останал в стаята само, колкото да ме прикрие, докато изляза, но като погледнах зад себе си, не открих и следа от него. Той не ме беше изоставил, затова бях длъжен да му помогна, но нямаше начин да преплувам срещу течението от човешки тела, които все още се изсипваха на тротоара. Тъкмо се опитвах да си спомня дали кафенето има и друг вход, когато го зърнах във втората редица на следващата вълна от народ, която се люшна през вратата навън. Ръката му бе върху главата на Лаура и я притискаше ниско долу, а собствената му глава стърчеше над другите, оглеждаше се встрани и изчисляваше посоките на най-малкото съпротивление. Извиках му, той погледна към мен, видя ме и си запробива път с лакти, като избутваше хората встрани. Той бе единственият човек в тълпата, който бе запазил присъствие на духа и следваше предварително определена посока.