Лятото и градът

— Изглежда така, сякаш тук живее старица — отбелязвам.

— Да, наистина живее. Или по-скоро живееше. Жената, която живееше тук, е стара семейна приятелка, но наскоро се премести в Мейн — пояснява Капоти.

— Ясно — кимвам и се тръшвам на дивана. Пружините му се оказват скъсани и аз потъвам няколко сантиметра надолу. По дяволите, Капоти и неговите „стари семейни приятели“! Очевидно успява да се уреди навсякъде, дори и когато става въпрос за хубава квартира. Той е от онези хора, които очакват да получат всичко без почти никакви усилия, и всъщност успяват.

— Нещо за пиене? — пита той.

— Какво предлагаш? — кокетничи Маги.

Какво? Нали допреди малко бе лапнала по Райън? От друга страна, възможно е да преследва и Капоти. Доколкото си я познавам, тя флиртува с всеки срещнат мъж. С всеки, с изключение на Бърнард.

Поклащам глава. Както и да стоят нещата, повече от ясно е, че тази работа няма да доведе до нищо добро. Как успях да се замеся в подпомагане на този разврат, а?!

— Всичко, което си поискаш — отвръща Капоти. Но не звучи като склонен към флиртове. Всъщност звучи почти делово, като че ли изобщо не е във възторг от присъствието ни в неговата квартира, но въпреки това е решил героично да ни изтърпи.

— Например бира? — пита Маги.

— Разбира се. — Капоти отваря хладилника, вади от там бутилка „Хайнекен“ и й я подава. — Кари?

Изненадана съм, че се държи толкова учтиво с мен. Може пък да е от южняшкото му възпитание. Вродените маниери бързо потискат чувството на ненавист към другите.

— Имаш ли водка? — питам и тръгвам след него към кухнята. Това си е съвсем истинска кухня с барплот, покрай който се влиза в дневната. И изведнъж се изпълвам със завист. Не бих имала нищо против и аз да живея в този приятен малък апартамент с камина и функционираща кухня. От тавана висят няколко тенджери и тигани. — Готвиш ли? — възкликвам със смесица от сарказъм и изненада.

— Много обичам да готвя! — изрича гордо Капоти. — Предимно риба. Прочут съм с рибните си блюда.

— Аз също готвя — отбелязвам с леко нападателен тон, като че ли знам всичко за готвенето и още много повече от онова, което той е в състояние да схване.

— Какво например? — пита той, като междувременно вади две ниски чаши от шкафа и ги поставя на барплота. Налива в тях водка, слага лед и добавя по капка сок от червени боровинки.

— Всичко — отговарям. — Но най-вече десерти. Много съм добра в „Буш дьо Ноел“. За приготвянето му са необходими цели два дена.

— Не ми се ще да отделям чак толкова време на готвенето — махва с ръка той и вдига чашата си. — Наздраве!

— Наздраве!

На вратата се звъни и домакинът ни се насочва, за да отвори, безсъмнено доволен от това прекъсване.