Сборник "Войните на Амтрак"

На сутринта, когато Изо Уантанабе излезе на палубата, небето беше чисто. Той се качи по току-що изметените от снега стъпала на мостика и се огледа. Целият свят бе затрупан дебела снежна покривка.

Поради атмосферните условия Изо не можеше да изпрати съобщението, което беше подготвил предния ден, а и може би щеше да е просто загуба на време да го изпраща. Ако хората-птици бяха успели да изпреварят снежния облак и да се върнат в гълъбарниците си, отговорът на неговия въпрос нямаше да има никакво значение. От друга страна, получаването на неговото съобщение и съдържанието му щяха да бъдат съответно отбелязани и това щеше да е доказателство за бдителността му. Но дори ако агентът в Лудингтън нямаше да докладва нищо, това не променяше съществено ситуацията. Желязната змия, която носеше облачни воини в корема си и с белия си горещ дъх убиваше всички, които се приближаваха до нея, може би все още се криеше на западния бряг на река Мис-Хипи.

Досега не беше имало нападения през зимните месеци, но можеше и да има. Облачните воини може би бяха видели кораба. Ако господарите им заключеха, че неговото присъствие означава укрепване на връзките между майсторите на желязо и Плейнфолк, може би щяха да се върнат и да го атакуват със страхотните си огнени цветя. Така че той трябваше да внимава — и то много. Изо извика хората си на палубата, каза им какво е видял предния ден и обясни колко е важно. От този момент целият екипаж по двойки на двучасови смени трябваше да наблюдава небето от зори до мрак.

След като набързо добави послепис към първоначалното съобщение, Изо нареди на гълъбаря да подготви най-бързата птица. Докато прикрепваха към крака й съобщението, поставено в миниатюрна капсула, от Нюи-нисо пристигна друг пощенски гълъб. Известия от „приятелски“ мютски племена, чиято територия лежеше на северозапад, съобщаваха за два „стрелолиста“, прелетели „от изток“.

От Ни-Исан…

Някакъв вътрешен глас каза на Изо, че това е същата двойка, която беше видял да лети пред снежния облак. Агентът в Ди-Тароя, който подготвяше съобщение за господаря Яма-Шита, искаше да знае дали тези самолети са били видени от персонала на другите станции. Ако отговорът беше „да“, те трябваше да се свържат директно с Яма-Шита.

Обзет от предчувствие, че случайно е станал играч в сложна и загадъчна игра, Изо скъса първото си съобщение и бързо написа друго. Мисълта, че описанието на видяното от него, подписано и подпечатано с неговото име, скоро ще пътува към двореца в Саракуза, го развълнува. Първоначалното запитване до Лудингтън можеше да остане незабелязано с месеци, дори години; този рапорт обаче за един ден щеше да стигне до важните хора и да привлече вниманието им към старанието, с което той изпълнява задачата си. Изо затвори очи и призова богинята на щастието да благослови действията му. Почувства нейната успокояваща длан върху челото си и ръката му, която държеше четката, престана да трепери. Това не беше краят на историята. Щеше да има още въпроси. Той възнамеряваше, когато дойдат, да има отговорите.