Сборник "Войните на Амтрак"
- Автор: Тили Патрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стоянов
- Жанр: Пост-апокалипсис
Электронная книга - «Сборник "Войните на Амтрак"». Краткое содержание книги:
Съдържание:
1. Облачен воин (Перевод: Георги Стоянов)
2. Първото семейство (Перевод: Георги Стоянов)
3. Майсторите на желязо (Перевод: Георги Стоянов)
4. Кървавата река (Перевод: Георги Стоянов)
Гълъбът направи няколко кръга, за да се ориентира, и отлетя на изток.
Изо извика главния сержант и му каза, че е решил да направи четиридневно пътуване на кон във вътрешността заедно с двама моряци, товарни мулета и един слуга.
Надяваше се като установи контакт с разпръснатите племена, чиито територии лежаха на юг от неговата станция, да научи поне с известна точност къде са отишли прелетелите над Бентън Харбър „стрелолисти“. Нареди на сержанта да подбере трима сигурни хора и му възложи грижата за плаващия дом.
На всеки агент бяха дадени по четири коня и шест товарни мулета за пътуване по суша. Времето съвсем не беше идеално за езда, но главната причина за животните да са тук беше да се впечатлят туземците. Огромните размери на корабите с колела по Великата река и страхотният вид на маскираните самураи създаваха атмосфера на авторитет и власт, които не съответстваха на скромния плаващ дом и относително жалкия антураж. Страхопочитанието, което съпровождаше техните кратки годишни посещения на мястото за търговия, също не можеше да се поддържа с месеци.
Корабите, закотвени в отвъдморските станции, можеха лесно да бъдат завладени, но агентите бяха сигурни, че е малко вероятно да бъдат атакувани. Племената Плейнфолк — които не бяха толкова тъпи, колкото изглеждаха — отдавна бяха разбрали, че всяка непровокирана агресия ще има обратен ефект. Това разбиране обаче не пораждаше автоматично респект — особено когато отстъпваш по брой и физически ръст.
Това беше реален проблем: средната тревна маймуна беше с една глава, че и отгоре над средния майстор на желязо. Тъй като не бяха страхотно много на брой като при трите гигантски кораба, които да действат като фон на преговорите, Изо и другите агенти се нуждаеха от нещо, което да повиши статуса им като синове на Ни-Исан, Това нещо бяха конете — Плейнфолк никога не бяха виждали коне. Яхнал коня, Изо се издигаше на впечатляваща височина и всички мюти го поздравяваха с еднакво страхопочитание.
Изо се сбогува с обляната си в сълзи жена и с децата и групата пое на северозапад. Майсторите на желязо бяха свикнали на сурови зими, но дълбокият сняг затрудняваше движението както на хора, така и на животни.
Тъй като това беше първата им зима в чужди земи, те не знаеха, че със започване на Бялата смърт Плейнфолк изпадат почти в зимен сън, като дивите животни. Умовете им също бяха склонни да заспят и жителите на малкото селища, които Изо успя да намери, бяха по-глупави от обикновено и не можеха да окажат никаква помощ дори след като се сгрееха с чаша саке.
На четвъртия ден, вцепенен от студ, гладен и в лошо настроение Изо пое назад към Бентън Харбър. Търпеливият му ескорт, който почти не можеше да повярва на това щастие, го следваше мълчаливо, поддържан от мисълта за изпускащи пара каци с топла вода, топла храна, топли легла и мангали с горящи дървени въглища. Очакванията за ранно връщане към „цивилизацията“ обаче бяха разбити, когато Изо, воден от някакъв импулс, се обърна наляво и препусна по древния твърд път, който режещият вятър частично беше очистил от снега.
Тримата му придружители въздъхнаха изтощено и го последваха, като дърпаха товарните мулета. Хората и животните бяха навели глави и се бореха с вятъра, който навяваше бели вихрушки от околните преспи. Вървяха чак до вечерта и изминаха почти двадесет и пет мили — по-голямата част от тях пеша, защото не можеха да яздят изтощените животни в участъците, където снегът често стигаше до кръста.
Когато падна мрак, се подслониха между група борове, сгушени един до друг в мразовитата пустош като обкръжени воини. Завързаха конете и мулетата, наметнаха ги с чулове, дадоха им последния останал зоб и чак после опънаха палатката.
Вечерята бе студен ориз и месо, прокарани със зелен чай, сварен на малък мангал с дървени въглища. Изо изпрати един от войниците да наглежда животните, след това, когато войникът се върна, наля на всички по една малка чаша саке преди лягане и съобщи твърдото си решение на зазоряване да тръгнат към Бентън Харбър. Тъй като хранителните им запаси почти бяха свършили и тъй като търсенето им досега не им беше донесло никаква полезна информация, войниците му бяха склонни да повярват, че той наистина го мисли.