Сборник "Войните на Амтрак"
- Автор: Тили Патрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стоянов
- Жанр: Пост-апокалипсис
Электронная книга - «Сборник "Войните на Амтрак"». Краткое содержание книги:
Съдържание:
1. Облачен воин (Перевод: Георги Стоянов)
2. Първото семейство (Перевод: Георги Стоянов)
3. Майсторите на желязо (Перевод: Георги Стоянов)
4. Кървавата река (Перевод: Георги Стоянов)
Към това трябваше да се прибави съвсем неочакваната заплаха от присъствие на майстори на желязо в пристанище Бентън — само на шестдесетина мили от мястото, на което се намираха. След като той бе видял кораба, беше основателно да се допусне, че някой от борда може да е видял двата скайрайдъра. И ако поддържаха връзка с помощта на пощенски гълъби, новината щеше да бъде предадена на рода на Яма-Шита. Майсторите на желязо непрекъснато пращаха писма и документи по правителствената пощенска система и паралелните частни мрежи от куриери на всеки от всеки от седемнадесетте феодални владетели.
Стив и другарите му бяха дали на рода на Яма-Шита достатъчно основание да съжалява за участието им в построяването на летящи машини. Роднините на самурая можеха да сбъркат рапорта за двата скайрайдъра с ракетно захранваните самолети, които той и другарите му бяха използвали за бягството от Херън Пул.
През това време на годината, като се имаха предвид атмосферните условия и разстоянието, което ги отделяше от главната квартира на фамилията в Саракуза, възможността за намеса оттам беше малко вероятна, но нямаше смисъл да се рискува — особено при неизвестния брой джапи на котва до брега. Оттук нататък преследването от агенти на АМЕКСИКО и на майсторите на желязо бяха фактори, които трябваше да имат предвид; щеше да е глупаво да основават бъдещите си ходове само на късмета.
Стив седеше сгушен с Джоди, Клиъруотър и Кадилак пред примуса, топлеше ръцете си, поклащаше глава и мислеше за тежкото им положение. Защо ставаше все по-трудно и по-сложно, вместо да става по-лесно и по-просто? Кога щеше да свърши това? И преди всичко защо беше пренебрегнал всички предупреждаващи сигнали и се беше набутал в тази каша?
Отговорът беше заключен някъде далеч вътре в него — може би в някакъв непознат, чийто шепнещ глас той чуваше от време на време. С връзките на вуйчо Барт можеше да се уреди на безопасна и приятна писарска длъжност, но това щеше да е много лесно. Примерът, оставен от татко Джак, и неговата собствена потребност да се съизмерва с най-умния и най-добрия от най-добрите го бяха накарали да стане планерист. А това на свой ред бе станало причина да открие желанието си за работа на повърхността, един умопомрачаващ опит, който бе освободил чувства, разколебали предишната му безпрекословна вярност към федерация Амтрак, чувства, които го бяха накарали да се чуди къде всъщност му е мястото.
Стив винаги беше вярвал, че е по-умен от всички, беше се радвал да противопоставя разума си на системата — но защо имаше това ненаситно желание да знае всичко, винаги да бъде първи? Защо той, а не друг? От къде на къде си въобразяваше, че е някакъв супергерой, който може да се справи с всичко и да победи? Откъде беше дошла тази арогантна самоувереност? Това беше лудост. И как той — който от най-ранна възраст беше изградил у себе си стоманена самостоятелност — се беше забъркал? Защо беше започнал да се интересува какво чувстват другите и какво им се е случило? Какво значение имаше това за него, по дяволите? Плейнфолк вярваха, че всичко писано ще се случи: „Колелото се върти, пътят е начертан…“, непрекъснато повтаряха Мистър Сноу, Кадилак и Клиъруотър. Но това не обясняваше нищо. Небесните гласове? Кой им беше дал право да се месят?
Същият въпрос можеше да се постави на Първото семейство. Може би това беше причината, поради която той не можеше да се освободи: да потърси укритие, да потърси възможност… и затова се чувстваше толкова объркан. Страстно желаеше да се успокои с мисълта, че някъде има приятел, който бди над него, готов е да му протегне ръка, да поеме част от товара му, но не можеше да се съгласи наистина да се осланя на някого или нещо. Имаше моменти, когато започваше да се съмнява дори в Клиъруотър. Защото ако погледнеш, всеки има гледна точка. И онова, което наистина създаваше проблеми, беше идеята, че някой друг — било това личност като Генералния президент или някоя въображаема сила като Талисмана — вече е планирал всяка стъпка, която ще направиш в живота си… и че той, Стивън Рузвелт Брикман, не може да направи нищо, за да промени хода на събитията.
Като много млади хора, Стив бъркаше материалния свят — външната реалност — с духовния свят. И тъй като във Федерацията нямаше книги и единствената морална философия — гарнирана с голяма доза лична заинтересованост — се разпространяваше чрез телевидеомрежата на Федерацията от Първото семейство, той не разбираше своята дилема и ключовия цитат отпреди Холокоста, който би донесъл мир на ума му: „Ние може да не сме господари на съдбата си, но всеки от нас е ръководител на душата си“.