Отсенки от себе си

— Ще се опитам.

Добре. А, и още нещо.

— Да, Господи?

Не бъди така суров с Мараси Колмс. Не си единственият ми служител сред хората. Положих доста усилия, за да доведа Мараси до положение, от което ще е способна да помогне на града. Неприятно е, че продължаваш да се отнасяш към нея с пренебрежение, задето възхищението й поражда в теб неудобство.

Уакс преглътна.

— Да, Господи.

Ще ти изпратя помощ.

Гласът изчезна. Температурата отново се върна към обичайното. Уакс се облегна на седалката, изпотен и напълно изцеден.

Някой почука по прозореца. Уакс колебливо дръпна пердето настрани и откри лицето на Уейн, който висеше с главата надолу и придържаше шапката си с ръка.

— Приключи ли да си говориш сам вече? — попита го.

— Аз… да, приключих.

— И аз чух някакви гласове да ми говорят веднъж, между другото.

— Така ли?

— Да. Доста ме уплашиха. Заудрях глава в стената, докато не изгубих съзнание. Изобщо не се показаха повече! Ха. Научих ги аз тях. Ако те нападнат плъхове, най-добре да изгориш цялото гнездо.

— И в случая, гнездото е било… главата ти.

— Аха.

Тъжното беше, че Уейн сигурно говореше истината. Физическата неуязвимост, подкрепяна от ферохимичните запаси, понякога причиняваше странни неща на чувството за самосъхранение. Уейн, разбира се, най-вероятно е бил пиян по време на въпросната случка. Това също причиняваше странни неща на чувството му за самосъхранение.

— Е, както и да е — заяви Уейн. — Почти стигнахме до главния щаб. Време е пак да се превърнем в мръсни куки. Сигурно поне има кифлички.

Мараси стоеше насред участъка, скръстила ръце — отчасти за да прикрие факта, че още трепереха. Не беше честно. Беше участвала в престрелки вече много пъти. Трябваше да е свикнала с това… но все пак, след като се отърсеше от първоначалния шок — момента на напрежение и действие, — понякога се чувстваше напълно изтощена. Рано или късно със сигурност щеше да го преодолее.

— Носеше тези, сър — тъкмо казваше Реди. После стовари чифт гривни на масата с глухо тупване. — По него нямаше друг метал, освен пистолета и шепа куршуми. Повикахме една Пиявица от участъка в Първи октант, за да провери дали не е глътнал метал, но няма как да сме сигурни, преди да пристигне.

Арадел вдигна една от гривните и я завъртя между пръстите си. Сумрачната стая представляваше нещо като балкон, който гледаше към залата за разпити долу. Вътре седеше прегърбен убиецът, който Мараси бе спряла. Името му беше Раян; не принадлежеше към някоя от къщите, макар че бяха открили семейството му. Бе завързан за големия камък, пред който бе поставен стола му. В стаята нямаше никакъв метал — обезопасена беше срещу Монетомети или Дърпачи. Каменен под, стени от дебели дървени дъски, съединени с дървени колчета. Почти примитивна на вид. Стените на балкона бяха стъклени, за да могат да виждат какво се случва долу, без да бъдат чути.