Свидетел на огъня [bg]

— Седнете — спокойно го поканва тя.

— Благодаря.

Юна сяда точно срещу нея на голяма табуретка. Когато очите му привикват с мрака, той забелязва, че нещо не е наред с лицето ѝ.

— Какво искате да знаете?

— Били сте при семейство Арнандер-Юансон.

— Да.

— По каква работа?

— Предупредих ги.

— За какво ги предупредихте?

— Томпа! — провиква се жената. — Томпа!

Отваря се врата и се чуват бавни стъпки. Юна не вижда момчето в мрака, но въпреки това усеща присъствието му и долавя силуета му срещу една етажерка за книги. Момчето влиза в тъмната стая с телевизора.

— Запали лампата на тавана.

— Ама, мамо…

— Просто го направи!

Момчето натиска ключа и голямо кълбо от оризова хартия осветява цялата стая. Високото слабо момче е застанало в силната светлина с наведена глава. Юна го наблюдава. Лицето му изглежда сякаш е било наядено от куче за борба, след което е зараснало не както трябва. Долната устна изобщо липсва, вижда се ред зъби, брадичката и дясната буза са издълбани и с цвят на живо месо. Дълбока червена резка минава горе от челото, косо през челото, през веждите. Когато Юна се обръща към жената, забелязва, че нейното лице е обезобразено още повече. Въпреки това тя му се усмихва. Дясното ѝ око липсва, по лицето и шията ѝ се виждат дълбоки прорези, поне десетина са. Другата вежда виси надолу над окото, а устата е разцепена на няколко къса.

— Вики ни се ядоса — казва жената и усмивката изчезва от лицето ѝ.

— Какво се случи?

— Наряза ни с едно счупено шише. Не мислех, че е възможно човек да изпадне в такава сляпа ярост, тя просто не можеше да спре. Припаднах. Когато се свестих, лежах на пода и усещах прорезите от счупено стъкло, ударите, парчетата счупено стъкло в мен. Разбрах, че вече нямам лице.