Колимски разкази [bg]
- Автор: Шаламов Варлам Тихонович
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Фондация-Комунитас
- ISBN: 978-954-9992-06-9
- Переводчик: Александр Талаков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Колимски разкази [bg]». Краткое содержание книги:
Хвърли писмото в печката, то лумна в бял пламък със синя ивичка по края и изчезна.
Серафим започна да действа уверено, без да бърза. Извади от джоба си ключовете и отвори шкафа в стаята на Пресняков. Изсипа в една мензурка щипка сив прах от някакъв буркан, гребна с канчето вода от кофата, наля малко в мензурката, разбърка разтвора и го изпи.
Усети само парене в гърлото и леко гадене.
Седя цели тридесет минути, без да мисли за нищо, загледан само в стенния часовник. Никакъв ефект освен болката в гърлото. Тогава Серафим се разбърза. Издърпа чекмеджето на масата и извади джобния си нож. Сетне разряза с него вената на лявата си ръка. По пода потече тъмна кръв. Серафим се зарадва, когато усети обземащата го слабост. Но кръвта течеше все по-слабо и по-слабо.
Той разбра, че тя няма да изтече, че ще остане жив, че самозащитата на собственото му тяло е по-силна от неговото желание да умре. Веднага се сети какво трябва да направи. Криво-ляво пъхна едната си ръка в ръкава на късия кожух — без него навън щеше да му е много студено — и гологлав, с вдигната яка, се затича към реката, която течеше на стотина крачки от лабораторията. Към планинската река с дълбоки, тесни топлици, от които в тъмния мразовит въздух се издигаше пара като от вряла вода.
Серафим си спомни как късно наесен миналата година беше паднал първият сняг и реката се бе покрила с тънък ледец. Върху него кацна една изнемощяла от борбата със снега патица, изостанала от ятото си. Серафим си спомни как на леда изтича някакъв човек, затворник, и се опита със смешно разперени ръце да хване патицата. Тя се спускаше към най-близкия топлик, гмуркаше се в него и изплуваше в следващия. Човекът тичаше и проклинаше птицата — беше измъчен не по-малко от нея, но продължаваше да тича подире й от топлик към топлик. На два пъти ледът се чупеше под тежестта му, затворникът псуваше страшно и дълго се измъкваше от водата.
Наоколо имаше много хора, ала никой не помогна нито на патицата, нито на ловеца. Това си беше негова плячка, негова находка, а за помощта трябваше да се плаща, уловът да се подели… Останалият без сили човек пълзеше по леда и проклинаше целия свят. Всичко свърши с това, че патицата се гмурна и не изплува — сигурно се беше удавила от умора.
Серафим си спомни, че тогава се опитваше да си представи смъртта й, как се мята под леда и как вижда през него синьото небе. Сега Серафим тичаше към същото място на реката.
Той скочи право в мразовитата вода, от която се издигаше пара, и разтроши покрития с пухкав сняг край на леда. Водата му стигаше до кръста, но течението беше силно и го събори. Той захвърли кожуха си и сплете ръце, като се насили да се гмурне под леда.
Но наоколо вече викаха и тичаха хора, мъкнеха дъски и ги закрепваха напряко на топлика. Някой успя да го хване за косата.
Понесоха го направо към болницата. Съблякоха го, стоплиха го, опитаха се да му дадат да пие топъл, сладък чай. Серафим мълчеше и въртеше глава.
Лекарят се приближи до него, в ръката си държеше спринцовка с разтвор на гликоза, ала видя разкъсаната вена и вдигна поглед към Серафим.
Серафим се усмихна. Инжектираха му гликозата в дясната ръка. Опитният стар лекар пъхна една шпатула между зъбите му и отвори устата, видя гърлото на Серафим и извика хирурга.
Операцията бе извършена веднага, но вече бе късно. Стените на стомаха и хранопроводът бяха разядени от киселината — първоначалната сметка на Серафим се беше оказала абсолютно вярна.
Почивен ден
Две катерички с небесен цвят, с черни муцунки и черни опашки гледаха с увлечение онова, което ставаше зад сребърните лиственици. Забелязаха ме, когато вече се бях приближил почти до самото дърво, на чиито клони бяха те. Ноктите им зашумоляха по кората, сините тела на животинчетата се стрелнаха нагоре и се спотаиха някъде високо-високо. Парченцата кора престанаха да падат върху снега. Видях онова, което катеричките бяха наблюдавали с такъв интерес.
На горската поляна се молеше човек. Платнената ушанка се търкаляше смачкана на топка в краката му, скрежът вече бе успял да посребри остриганата глава на мъжа. Лицето му имаше необикновен израз — като на човек, който си припомня детството или нещо друго, също толкова скъпо. Той се кръстеше бързо и с размах — с трите събрани пръста на дясната ръка той сякаш теглеше надолу собствената си глава. Не можах да го позная веднага — толкова много нови неща имаше в чертите на лицето му. Това беше затворникът Замятин — свещеник, с когото живеехме в една барака.