Колимски разкази [bg]

Знаех, че тук всеки си имаше нещо за краен случай, нещо най-последно, най-важно — онова, което му помагаше да съществува, да се вкопчва в живота, който така настоятелно и упорито гледаха да му отнемат. Ако за Замятин това последно спасение бе литургията на Йоан Златоуст, моето спасително „последно“ бяха стиховете — чуждите любими стихове, които по вълшебен начин оставаха в паметта — там, където всичко останало отдавна беше забравено, изхвърлено, прогонено. Те бяха единственото нещо, все още непотиснато от умората, от студа, от глада и от безкрайните унижения.

Слънцето залезе. Стремителният здрач на ранната зимна вечер запълни пространството между дърветата. Помъкнах се към бараката, в която живеехме — ниска дълга сграда с малки прозорци, приличаща на миниатюрна конюшня. Вече бях хванал с две ръце тежката, покрита с лед врата, когато от съседната барака се чу някакво шумолене. Използвахме я като инструментална — склад, в който държахме инструментите: триони, лопати, брадви, лостове, миньорски кирки.

През почивните дни инструменталната се заключваше с катинар, но този път беше отворена. Прекрачих прага, тежката врата за малко да ме убие. В стените имаше толкова много пролуки, че очите ми бързо свикнаха с полумрака.

Двама криминални си играеха с едно голямо кутре вълча порода на около четири месеца. То лежеше по гръб, скимуцаше и размахваше лапи във въздуха. По-възрастният апаш го придържаше за нашийника. Появата ми не ги смути — бяхме от една бригада.

— Ей, ти, има ли някой навън?

— Няма никой — рекох аз.

— Е, хайде — рече по-възрастният.

— Чакай, дай да си поиграя още мъничко — отговори по-младият. — Я как тупа — той опипа топлото телце на кучето близо до сърцето и погъделичка животинчето.

То изскимтя доверчиво и близна ръката на човека.

— А, ще ближеш, така ли… Вече няма да ближеш. Сеня…

Като продължаваше да държи с лявата си ръка кутрето за нашийника, Семьон измъкна с дясната иззад гърба една брадва и с бързо, отсечено движение я стовари върху главата на кучето. То започна да се мята, по заледения под на инструменталната шурна кръв.

— Дръж го по-здраво — викна Семьон и повторно вдигна брадвата.

— Какво да го държа, да не е петел — каза по-младият.

— Одери го, докато е топло — учеше го Семьон. — И зарови кожата в снега.

Вечерта никой в бараката не можа да заспи от миризмата на месна супа, докато апашите не привършиха с яденето. Но в нашата барака те бяха прекалено малко, за да изядат цялото куче. В котелката имаше още месо.

Семьон ме извика с пръст.

— Вземи.

— Не искам — отвърнах.

— Е, тогава — Семьон огледа наровете. — Тогава ще го дадем на попа. Ей, отче, вземи овнешкото. Само че после измий котлето…