Аз преди теб

Сестра ми се изправи пред мен пет минути след като се бе прибрала вкъщи — изкачи с гръм и трясък стълбите и отвори широко вратата на стаята ми.

— Да, може да влезеш — казах иронично. Лежах на кревата с крака, опрени в стената, и се взирах в тавана. Бях обула чорапогащник и къси сини панталони с пайети, които сега се бяха събрали грозно на бедрата.

Катрина застана под рамката на вратата.

— Вярно ли е?

— Че Димпна Гришам най-после изхвърли съпруга си — тоя флиртаджия, непрокопсаник и…

— Не се прави на остроумна. Питам те за работата ти.

Проследих линиите по тапета с големия пръст на крака си.

— Да, напуснах. Да, знам, че мама и татко не умират от щастие. Да, да, да — на всичко, в което се каниш да ме обвиниш.

Тя затвори внимателно вратата, отпусна се в единия край на леглото и изпсува.

— Изобщо не ти вярвам.

Избута рязко краката ми, аз се хлъзнах по стената и се озовах в хоризонтално положение на кревата. Седнах.

— О!

Лицето й беше почервеняло.

— Не ти вярвам. Мама не е на себе си. Татко си дава вид, че не му пука, но и той е притеснен. Как ще карат без пари? Знаеш, че татко трепери да не го съкратят. За какъв дявол си зарязала такава страхотна работа?

— Не ме поучавай, Трин.

— Е, все някой трябва да го направи! Никъде няма да получаваш толкова. И какво ще пише в сивито ти?

— О, я не се преструвай, че мислиш за другите. Всичко се върти около теб и какво искаш ти.

— Моля?

— Не ти пука какво правя, стига да можеш да подновиш напъните си за блестяща кариера. Просто ти трябвам, за да кърпя семейния бюджет и да плащам за детската градина. Майната им на всички останали. — Знаех, че постъпвам егоистично и злобно, но не можех да се сдържа. Все пак сестра ми беше тази, която ни докара до това положение. Таеното с години недоволство заплашваше да избие на повърхността. — Всички трябва да работим гадната си работа, само и само малката Катрина да може да осъществи проклетите си амбиции.

— Не става въпрос за мен.

— Нима?

— Не, става въпрос за теб и че не можеш да задържиш единствената добра работа, която са ти предлагали от месеци.

— Не знаеш нищо за работата ми, ясно ли ти е?

— Знам, че ти плащат доста над минималната надница. Не ми трябва да знам повече.

— Да ти е хрумвало, че не всичко в живота е пари?

— Нима? Слез долу и го кажи на мама и татко.

— Да не си посмяла да ми говориш за пари — от години не си внесла и една игла вкъщи.

— Знаеш, че не мога да си го позволя заради Томас.

Понечих да изблъскам сестра си към вратата. Не помнех кога съм я пляскала за последно, но сега ме сърбяха ръцете да ударя някого и се боях да не я шамаросам, ако остане в стаята.

— Разкарай се, Трин! Чу ли! Просто се разкарай и ме остави на мира!

Затръшнах вратата в лицето й. А когато най-сетне я чух да слиза бавно по стълбите, опитах се да не мисля какво ще каже на родителите ми и как те ще приемат решението ми като поредното категорично доказателство, че не ме бива за нищо. Опитах се да не мисля за Саид в Бюрото по труда и как ще му обяснявам защо съм напуснала най-добре платената неквалифицирана работа. Опитах се да не мисля за фабриката за пилета и че някъде дълбоко в недрата й вероятно все още имаше работен гащеризон и шапка с моето име на тях.