Аз преди теб
- Автор: Мойес Джоджо
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-1172-1
- Переводчик: Маргарита Дограмаджян
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Аз преди теб». Краткое содержание книги:
Тридесет и три годишният Уил Трейнър граби с пълни шепи от живота. Той обожава работата си, предизвикателствата и пътуванията, които непрекъснато му напомнят, колко необятен е светът. Произшествие с мотор го приковава към инвалидна количка и превръща дните му в безрадостно съществуване.
Две години по-късно Уил няма представа, че Лу ще стане част от живота му и ще го разтърси из основи. И двамата не подозират, че запознанството им ще ги промени завинаги…
— Проверих какво има в района. Ако не ти се отива по-далеч, след две седмици има мач в спортния център. Той може дори да залага на резултата.
— Да залага?
— Така ще усети част от играта. О, вече ги виждам! Как мислиш, след колко време ще стигнат до нас?
Стояхме край финиша. Над главите ни отмаляло плющеше плакат с надпис „Пролетен триатлон — ФИНАЛ“.
— Не знам. Двайсет минути? Повече? Имам резервно десертче „Марс“ — искаш ли да си го поделим? — Бръкнах в джоба си. Невъзможно беше да опазя листа със списъка от вятъра само с една ръка. — И какво още измисли?
— Нали каза, че искаш да разшириш обхвата? — Тя посочи ръката ми. — Твоето парче е по-голямо.
— Вземи го ти тогава. Семейството му май си мисли, че съм използвачка.
— Какво? Само защото искаш да го извеждаш? Господи! Би трябвало да са благодарни, че някой си прави труда. Което не може да се каже за тях. — Трина взе другото парче от десертчето. — Както и да е. Виж номер пет. Би могъл да се запише в компютърен курс. Слагат на главите им някакво приспособление и могат да задвижват клавиатурата с кимане. В интернет е пълно с квадриплегици. Би могъл да се сприятели с много хора. Което значи, че няма да е нужно винаги да излиза от къщи. Дори говорих с една двойка в чатрума. Приятни хора. Съвсем… — Направи пауза и сви рамене. — … нормални.
Изядохме си половинките от десертчето в мълчание, докато гледахме как приближават групите изтощени бегачи. Не успях да различа Патрик. Никога не успявах. Лицето му се сливаше с тълпата.
Сестра ми посочи към листа.
— Погледни и културната секция. Има концерт специално за инвалиди. Нали каза, че е по културата. Е, може просто да си седи и да остави музиката да го пренесе в друг свят. Така е измислено, че да те накара да забравиш за състоянието си. Каза ми го Дерек, оня с мустаците от работата.
Смръщих нос.
— Не знам, Трина…
— Изплаши се, защото казах „култура“. Ти само ще седиш с него. И гледай да не шумолиш с пакетчето чипс. А ако предпочиташ нещо по-така… — Тя ми се ухили. — Има и стриптийз клуб. Но за това ще трябва да го заведеш в Лондон.
— Да заведа работодателя си да гледа стриптийзьорки?
— Е, нали каза, че вършиш всичко: миене и хранене, и други такива. Не виждам защо да не седиш до него, докато се надървя.
— Трина!
— Е, сигурно му липсва. Може даже някоя от стриптийзьорките да му седне в скута.
Няколко души до нас извърнаха глави. Сестра ми се смееше. Винаги говореше така за секса. Сякаш е някакъв вид развлечение. Сякаш е без значение.
— От другата страна на листа са по-дългите пътувания. Не знам ти какво харесваш, но може да направите дегустация на вино в долината на Лоара… което не е чак толкова далеч.
— Квадриплегиците могат ли да се напиват?
— Не знам. Попитай го.
Загледах се намръщено в списъка.
— Значи така… ще отида и ще кажа на Трейнърови, че възнамерявам да напия техния склонен към самоубийство син инвалид, да изхарча парите им за стриптийзьорки, а после да го завлека на параолимпиадата.
Трина грабна списъка от ръката ми.
— Е, не виждам ти да имаш по-оригинални идеи.
— Просто си мислех… Не знам. — Потърках носа си. — Чувствам се малко обезкуражена, честно казано. Трудно ми е дори да го накарам да излезе в градината.
— Е, това трябва да се промени. О, ето ги, идват! По-добре да се усмихнем!
Пробихме си път през тълпата отпред и започнахме да викаме. Никак не беше лесно да произведа нужното количество окуражителен шум, при положение че едва успявах да си движа устните от студ.
Най-после видях Патрик, главата му се мяркаше сред море от напрегнати тела, лицето му лъщеше от пот, сухожилията на врата му бяха опънати, а изражението му беше като на човек, който е подложен на изтезание. Същото това лице щеше да засияе веднага щом прекосеше финиша — сякаш изпитваше прословутата еуфория от бягането само след достигането на някакви лични дълбини. Не ме видя.
— Давай, Патрик! — провикнах се отпаднало.
И той профуча към финалната линия.
Трина не ми говори два дни, понеже не бях показала нужния ентусиазъм по отношение на „списъка с предложения“. Родителите ми не забелязаха; бяха доволни, че съм решила да остана на работа. Управата на мебелния завод бе насрочила няколко срещи с работници за края на седмицата и татко бе убеден, че ще е сред съкратените. Всички над четирийсетте задължително „минаваха под ножа“.