Маджипурски хроники [Majipoor Chronicles]

Акбалик беше два пъти по-възрастен от него и без съмнение намираше желанието му за смешно. Той също, но това не можеше да го разколебае.

— Може ли да се опитам още веднъж да те разубедя?

— Безпредметно е.

— Помисли какво ще пропилееш — каза Акбалик въпреки това. — Трябва да се грижиш за кариерата си. Името ти се чува все по-често в замъка. Лорд Престимион каза хубави неща за теб — обещаващ млад човек, който трябва да стигне далече, силен характер… такива работи. Той е млад и ще управлява дълго, а тези от обкръжението му, които са на твоята възраст, ще се издигнат много в обществото. А ти какво правиш? Вместо да стоиш в двора, където ти е мястото, ти се забавляваш в Кхинтор, а сега си замислил още по-безразсъдно приключение. Забрави всички глупави идеи за Сувраел, Декерет, и се върни с мен в замъка. Прави каквото иска короналът, впечатли големците с дейността си и започни да изграждаш бъдещето си. Маджипур преживява чудесни времена и е въпрос на шанс да си сред упражняващите властта точно сега, а ти го имаш. Е, какво ще кажеш? Защо ще се погубваш в Сувраел? Освен това никой не знае за твоя така наречен грях, за дребното ти провинение.

— Аз знам.

— Тогава се закълни, че повече няма да правиш така и да ти е простено.

— Не е толкова лесно — възрази Декерет.

— Да похабиш година или две от живота си, рискувайки дори да го загубиш заради едно напълно безсмислено, безполезно пътуване…

— Не е безсмислено. Нито пък безполезно.

— Е! Освен в чисто личен план.

— Не е така, Акбалик. Свързах се с хората на понтифекса и получих официална задача. Заминавам, за да проуча един въпрос. Това надуто ли ти звучи? Сувраел е престанал да изпраща квотата си от месо и добитък и аз трябва да проверя защо. Виждаш ли? Не съм изоставил кариерата си при това, както го наричаш, лично пътуване.

— Значи си подготвил всичко?

— Заминавам в следващия четвърден. — Декерет протегна ръка към приятеля си. — Поне за две години. Какво ще кажеш, Акбалик, да се срещнем отново по време на игрите в Хай Морпин, точно две години след зименден?

Спокойните сиви очи на Акбалик се вгледаха в Декерет.

— Аз ще бъда там — каза бавно той. — Моля се и ти да бъдеш.

Този разговор бе проведен само преди няколко месеца, но на Декерет, който усещаше пулсиращата жега, долитаща над бледозелената вода на Вътрешното море откъм южния континент, му се струваше, че оттогава е изминала цяла вечност. Отначало пътуването беше дори приятно — слизането от планините към огромния мегаполис Ни-моя, после надолу по реката Зимър чак до пристанището на Пилиплок на източното крайбрежие. Но след това се качи на товарния кораб за град Толагхай на Сувраел — най-евтиния транспорт, който успя да намери — и пое на юг, на юг и на юг — цяло лято. Отвратителната му малка каюта се намираше досами трюма, натъпкан с купища сушени новородени морски дракони. А когато корабът навлезе в тропически води, дните станаха непоносими заради жегата, а нощите едва се различаваха от тях. Моряците — повечето рунтави скандари — се смееха на мъките му и казваха, че е по-добре да се наслаждава на хладното време докато все още има възможност, защото истинската горещина го очаквала на Сувраел. Е, сам беше пожелал да страда и желанието му вече се изпълняваше, но лошото явно тепърва предстоеше. Не се оплакваше и не изпитваше съжаление. Но приятният живот в замъка Връхни нямаше нищо общо с безсънните нощи, изпълнени с вонята на сушени морски дракони, режеща ноздрите му като с нож, с убийствената жега, която погълна кораба само няколко седмици след като потеглиха от Пилиплок, нито пък с невероятната скука при вида на непроменящия се пейзаж. Бедата беше, че планетата е толкова огромна — придвижването от едно място до друго траеше цяла вечност. Затова и пътуването от Алханроел — родния му континент — до западния край на Зимроел само по себе си беше огромно начинание — с речен кораб от замъка Връхни до Алайзор, след това по море до Пилиплок и отново по реката към планинските райони. Но тогава с него беше Акбалик и времето не минаваше така мъчително. Налице беше възбудата от първото му голямо пътуване, трепета от срещата с нови места, непозната кухня, диалекти, през цялото време очакваше самата ловна експедиция. А сега? Този мръсен, скърцащ кораб, натъпкан с вонящо сушено месо. Тези безкрайно дълги дни без приятели, без задължения, без разговори. „Поне някой огромен морски дракон да се бе показал над водата — мислеше той. — Опасността би съживила малко това пътуване.“ Но, уви. Миграционните пътища на драконите бяха другаде. Говореше се, че едно голямо стадо в момента се намира във водите западно от Нарабал, а друго — между Пилиплок и архипелага Родамаунт. Така че Декерет не видя нито едно от големите животни — дори и някой заблудил се екземпляр. Но най-много му тежеше фактът, че скуката изобщо не му помагаше да се почувства пречистен. Той страдаше и това, според него, трябваше да излекува раната му, но угризенията заради ужасното нещо, което бе направил в планините, сякаш не мислеха да го напускат — чувството му за вина все още го ядеше отвътре. Самият лорд Престимион го бе похвалил заради силата на характера му, но той виждаше у себе си единствено слабост, страх и глупост — това още повече засилваше терзанията му. Реши, че за да излекува душата си, няма да са му достатъчни само влагата, отегчението и отвратителната миризма. Но плаването към Сувраел му бе омръзнало до краен предел и той копнееше по-скоро да навлезе в следващата фаза от пътешествието си към неизвестното.