Последният ден на Сътворението
- Автор: Йешке Волфганг
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Издателство «Христо Г. Данов»
- Переводчик: Виктория Аврамова-Майер
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Последният ден на Сътворението». Краткое содержание книги:
Внезапно Стив чу дрезгаво тътнещо ръмжене. В първия момент си помисли, че Джеръм човърка нещо из мотора, после с ужас разбра, че вероятно е голям хищник, съвсем близо до тях — лъв или нещо подобно. Той побягна презглава надолу по склона и закрещя на Джеръм, който, измъкнал уплашено краката си от водата, бе грабнал автомата:
— Лъв! Лъв!
Джеръм, въртеше трескаво оръжието около себе си, но не можеше да открие целта. По време на обучението им ги занимаваха с куп ненужни неща, но как да се бранят от дивите зверове не им казаха.
— Бъди малко по-предпазлив, да те вземат дяволите! — нахока го Джеръм. — Тук сигурно има саблезъби тигри, които могат и мастодонт да разкъсат. Защо се разхождаш без оръжие?
Стив запрати, ядосан на собственото си безразсъдство, шлема си на задната седалка, седна на волана и включи мотора. Караше, докато се стъмни, после още известно време и на фарове, докато местността стана непроходима. Заваля. През целия следобед над високото плато бяха се събирали буреносни облаци, а над върховете на изток се святкаше и гърмеше. Дъждът ги връхлетя със скоростта на вятъра. Стив подгони котката по един стръмен склон, за да излезе от речното корито, което бяха следвали досега, тъй като след малко то можеше да се превърне в порой. Изтощен, затегна спирачките. По покрива забарабаниха големи колкото юмрук капки, водата обливаше предното стъкло, след няколко секунди не виждаха вече на два метра пред себе си. Проблясваха тъмночервени светкавици, гърмът трещеше в близките планински урви и ехото тътнеше в долината. Дърветата стенеха под напора на вятъра и отърсваха дъжда от пищния си листак.
Щом бурята попремина, двамата опънаха палатката под заслона на дърветата. Едва-що свършили, радиостанцията отново се съживи. Един глас, сякаш съвсем отблизо, каза:
— Котва към шамандура. През нощта ще се опитаме да влезем в пряк контакт с вас. Дайте сигнал, за да определим мястото ви. Чакаме. Край.
— Почакай — каза Стив на Джеръм, който се суетеше нерешително около предавателя. — Това може и да е клопка.
Джеръм кимна.
И сякаш предавателят им е бил включен, гласът в приемателя каза:
— Имате пълно право, момчета. Тоя номер го опитват непрекъснато. Ако успеят, наша задача е да ви предупредим и да предприемем всичко, за да се измъкнете живи и здрави. Нямаме общ код, но запитването ни е добронамерено. Сигурно сте съвсем наблизо. Моля идвайте. Край.
Джеръм щракна за кратко предавателя.
— Разбрано. Точка и край.
— Великолепно. Благодаря. Беше достатъчно. Останете на прием. Край.
Стив пое дежурството, докато Джеръм се опита да поспи. От време на време кървавочервени проблясъци обливаха морето от облаци в дрезгава светлина или лисваше дъжд по покрива на палатката, който вятърът бе свлякъл от корените на дърветата.
Малко след полунощ дочуха шума на вертолет. Когато неговото вуп-вуп-вуп-вуп беше почти над тях, Стив каза тихо в микрофона:
— Кацайте.
Той освободи предпазителя на автомата. Джеръм изпълзя с оръжието си от палатката и залегна.
Няколко напрегнати секунди Стив очакваше да види над себе си огън от дулото на картечница или запалването на ракета, но нищо не се случи. Малката двуместна машина включи подвижния си прожектор и се спусна. Две фигури изскочиха навън. В слабата светлина Стив едва различаваше двамата мъже в твърде изпокъсани и избелели защитни облекла, със стоманени шлемове на главите.
— Мърчинсън — каза по-дребният от тях и протегна ръка. Беше около петдесетте, доколкото Стив успя да определи по лицето му в тъмнината.
— Руис — представи се другият, среден на ръст набит мъж, който беше може би в средата на четиридесетте, и ги освети с ръчен прожектор.
— От другата страна на Мисисипи, но сто процента един от нашите — рече уверено Мърчинсън.
Нито Стив, нито Джеръм разбраха тази забележка, но тъй като дошлите, изглежда, не държаха на военните чинове, Джеръм назова само имената. Двамата кимнаха.
— Мисля, че съм виждал имената ви в списъка. В списъка на тези, които още са на път — каза Руис и се усмихна. — Имахте късмет.
Стив кимна.
— Можеше да бъде и по-лошо.
— Откога идвате? — запита Мърчинсън.
— От хиляда деветстотин и осемдесет и шеста отвърна Стив. — Какво става всъщност тука?