Последният ден на Сътворението
- Автор: Йешке Волфганг
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Издателство «Христо Г. Данов»
- Переводчик: Виктория Аврамова-Майер
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Последният ден на Сътворението». Краткое содержание книги:
Стив бе решил да изостави машината и да спасява само кожата си, но после се метна бързо зад кормилото.
— Хайде, давай — изкрещя Джеръм.
Стив подкара котката по един тесен завой надясно и с все газ тръгна по една ниска скална стена, докато Джеръм оглеждаше небето. Нямаше и пет минути, когато изтребителят се върна. Стив нахлупи стоманения шлем, спря котката по дължината на канарата и се втурна презглава навън, за да намери прикритие зад няколко скални отломъци, като подплаши някакво животно, което пунически побягна. Чу типичните фиу, фиу, когато бяха изстреляни две ракети, и едновременно трат-трат-трат-трат на леко зенитно оръдие. Нападението нямаше за цел тях.
Върна се тичешком при котката и видя Джеръм, замръзнал неподвижно зад волана. Светлите му очи бяха съвсем потъмнели от уплаха, а потта беше застинала на едри капки по небръснатото му лице.
— Какво става с теб? — наруга го Стив.
— Ама че идиоти сме! — изкрещя той и удари с юмрук по волана. — Кръгли глупаци, да се хванем на тая въдица. — Той отвори рязко вратата и изскочи навън. Стив чу как изтича зад ремаркето и започна да повръща. Всеки по свой начин трябва да си се пребори с шока — каза си той. — При Джеръм това е физиологически проблем. Докато той се избълва или си смъква гащите; понеже коликите му оплитат червата, при мен е друго — зад челото ми се загнездват разни паяци, които забулват мислите ми със сива мрежа.
Самолетът се завърна от изток. Отново се чу изстрелването на две ракети й почти едновременно — детонациите им. В същия миг започна и огънят на зенитките. Изтребителят профуча над тях, изписвайки димна ивица в небесната синева. Пилотът явно се опитваше’ да изтегли нагоре повредената машина, та да набере достатъчно височина за скачването, но после се отказа. Един парашут цъфна в отблясъка и запотъва надолу. Над единия от планинските склонове на запад блесна оранжева светкавица. Безшумно се вдигна димен облак над мястото на падането. Безшумно слизаше белият купол от обедната синева, като придаваше на тишината почти весела нотка, и едва тогава я разкъса цялата мощ на отдавна отминалата експлозия.
Стив изведнъж бе обладан от пълно спокойствие. Пристъпът на слабост у Джеръм сякаш отне ужаса на цялата ситуация. Обзе го и чувството, че имаха нужда от него — тук и сега, на другата страна на отвратителния коридор, за да подкрепи себеподобните си. И това усещане му донесе успокоение. Кошмарът на хилядолетията, който бе притискал сърцето му предишната нощ, изчезна.
Той слезе и включи газовия котлон. Щом направи кафето, наля две чаши и отиде отзад при Джеръм. Скупчили се един до друг в сянката на отвесната скала, те опитваха от горещото кафе, без да се поглеждат.
— Благодаря — каза Джеръм, избърса потта от челото и очите си и остави стоманения шлем да се търколи пред него в тревата.
Сегиз-тогиз се долавяха гърлени, крякащи викове, на които се отвръщаше някъде отдалече, след което се препращаха по-нататък. Приличаха на радостни изблици, сякаш някой сатир избухваше в смях по време на обедната любовна игра, и това веселие се носеше като ехо над планинските склонове, които изглеждаха пълни с невидими любовни гнезда. Стив дигна глава и се ослуша озадачен, но не можа да разтълкува виковете. Дали не са на някой отмрял вид птици? — запита се той, но при цялата им странност, те му се струваха някак познати и той насмалко не им отговори по свой си непохватен начин.
Крепостта
Бяха седели така около час, когато чуха от югозапад шум на автомобилен мотор. Грабнаха автоматите си и потърсиха укритие. Шумът стремително се приближаваше и не след дълго между сипея и храстите се показа джип, някаква допотопна изпочукана трошка със засъхнала по нея кал, с пукнато предно стъкло и без покрив. Мъжът, който я караше, беше дребен на ръст и едва се виждаше зад волана. Возилото се носеше с пълна газ, изскърца със спирачки и спря на десетина метра от тях. Моторът веднага беше изключен.
Не повярваха на очите си, щом съзряха съществото, изскочило невероятно ловко от колата. То беше високо най-много метър и половина и имаше несъразмерно дълги ръце, които достигаха при приведената му фигура до земята. Носеше стоманен шлем, твърде голям за него, изпокъсани и избелели къси панталони в цвят «каки», вероятно наследство от някой стар английски колониален офицер, а голите части на тялото му бяха силно окосмени. Дори лицето му беше покрито с гъста пясъчносива козина. Рошавите крака, които се подаваха изпод шортите, бяха тънки, но учудващо мускулести; дълги почти колкото пръстите на ръката му, пръстите на краката имаха здрави и опасно остри нокти. Едната си ръка странното същество беше свило в юмрук, с който се подпираше на земята, а в другата държеше американска автоматична пушка.