Последният ден на Сътворението
- Автор: Йешке Волфганг
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Издателство «Христо Г. Данов»
- Переводчик: Виктория Аврамова-Майер
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Последният ден на Сътворението». Краткое содержание книги:
Маймуна — помисли си Стив в първия момент. — Трябва да отнемем пушката на това животно, преди да е направило някоя беля.
Съществото вдигна глава, едно страшно ръмжене изгъгна в гърлото му, после то оголи снежнобелите си зъби, щръкнали от аленочервените венци, с което навярно изобразяваше подканваща усмивка, защото въоръжената му ръка направи жест, чието недвусмислено значение беше: Излезте, няма да ви сторя нищо.
Стив и Джеръм изпълзяха изпод прикритието и наведоха автоматите си. Съществото вирна брадичка, заостри с мъка тъмните си месести устни, сякаш изпитваше трудност при артикулацията. «Гудлък» — изрече то най-сетне с неясен гърлен глас и избърса лицето си с жилестата си пясъчносива окосмена ръка, преди да им я подаде със свити за поздрав пръсти. Тя беше тясна и силна, при ръкостискането — корава и хладна. Стив трепна, когато пръстите му докоснаха окосмения гръб на ръката, но един поглед в тъмнокафявите, зорко следящи го и при това малко хитро примигващи очи му показа, че има пред себе си умно и мислещо същество, което само външно приличаше на маймуните от неговото време. Едно създание, което, навлязло в интелигентната фаза на развитието, не беше вече животно, без да е пожертвувало обаче инстинктите си. Стив бе очарован от създанието. Чуждо на вид, то все пак беше най-човекоподобното, което бе срещал някога. Привлекателно с гъвкавата си грациозност и природния си чар, едновременно с това то отблъскваше с животинското в себе си, с естественото си безсрамие, със своята опасна неопитоменост. Всички тези впечатления сякаш се обединяваха в типичната за хищниците миризма, която обгръщаше съществото — тръпчива, неопределима, омагьосваща, която възбуждаше дори неговите притъпени сетива. Месоядно е — каза си Стив, — един опитен и безпощаден ловец. Най-страшният хищник, който е раждала някога земята и който е на път да загуби своя рай.
— Гудлък [22] — отвърна Стив, взел думите на човека-маймуна за поздрав, но съществото изписа неочаквано доволна усмивка, мръдна с уши и каза със заострени устни:
— Гудлък е името ми. — То почеса, озъбвайки се, косматите си гърди. — А вие сте двамата нови. — После кимна многозначително и добави: — Хванах го.
Едва сега Стив забеляза, че напреко върху задната седалка на джипа лежеше едва двадесетгодишен жилест тъмнокож младеж с късо подстригана къдрава коса. Трябваше да е пилотът на сваления самолет. Беше овързан като пакет с парашутни въжета и челото му кървеше. Масленият му тен бе станал восъчноблед от ужаса. Момчето трепереше като лист от трепетлика. Стив можеше да му съчувствува, представяйки си как е било пленено. Срещу пъргавото мускулесто джудже нямаше никакъв шанс и най-едрият мъж. Имаше чувството, че това кълбо от концентрирана енергия можеше от място да прескочи джипа.
— Комар — каза Гудлък радостно и плесна с длан по косматата си ръка над китката, явно изразявайки по този начин презрението си към сваления изтребител.
— Пари — рече после той и потърка палеца о показалеца си, жест, разбираем навсякъде по света дори и в двадесети век. Вероятно за залавянето на свален пилот е определена премия — помисли си Стив, но после се досети какво би искал да каже маймуночовекът.
— Имаше късмет — добави Гудлък. — Не си счупи краката. Мога да го продам. Иначе…
Той постави показалеца си на врата и направи недвусмислено движение. Стив си спомни главата, набучена на желязната тръба. Те не вземаха пленници, ако не можеха да ги продадат в робство. Но кой си наемаше роби? Флотата ли?
Гудлък вдигна ръце до устата си и нададе същия скоклив сатирски вик, който бяха чули вече на няколко пъти. Незабавно му отговориха два гласа откъм планинските склонове.
— Карайте след мен — каза Гудлък на своя грапав английски и се покатери в колата си.
Джеръм седна зад волана на котката и я подгони след джипа. Гудлък караше като бесен в непроходимата местност, но явно познаваше терена по-добре от джоба си или по-точно казано — от нещо, подобно на джоб.
След половин час прекосиха едно пресъхнало речно корито. Гудлък спря. Нагоре по реката на баира се издигаше някакво странно съоръжение. Около тридесет метра дълги пластмасови тръби, три метра в диаметър, бяха заклещени между отвесните скали и натрупани във вид на пирамида. Околността беше осеяна с кратери, разорана от снаряди, големи площи от гората бяха опожарени.
22
«Успех! Всичко хубаво» (англ.). — Б.пр.