Последният ден на Сътворението
- Автор: Йешке Волфганг
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Издателство «Христо Г. Данов»
- Переводчик: Виктория Аврамова-Майер
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Последният ден на Сътворението». Краткое содержание книги:
— Страшни гадости са извършили онези тук — прошепна Джеръм.
— Боя се, че това е само началото — рече е горчива болка Стив. — Където и да иде човекът, той безцеремонно се разполага за сметка на околния свят.
Двамата изчакаха стадото да утоли жаждата си и да се оттегли на брега, а в това време изядоха останалите сандвичи и изпразниха термоса с чай. Наблюдаваха как мастодонтите с тежки стъпки се отдалечаваха в провлечената мъгла, как взаимно с любвеобвилно търпение помагаха да се задържи на крака, когато някой се подхлъзнеше в тинята и пръхтейки страхливо, молеше за помощ. Всички те бяха обречени на лъчева смърт.
Сега Стив пое управлението, а Джеръм седна до него, поставил на скута си автомата с освободен предпазител. След преминаването на брода пейзажът стана отново саванен. Имаше по-малко дървета, храсталакът оредя. Караха почти направо на североизток и се придвижваха с добра скорост. Слънцето пробиваше тук-там боязливо и възбледо като луна. Местността започна да се въздига постепенно и котката се заизкачва нагоре. Изневиделица, сякаш бяха изплували от някаква вода, морето от мъгла легна под тях, разпростряло се до хоризонта. На юг стърчеха пресечените конуси, които в далечното бъдеще щяха да образуват островите Ла Галит, зад тях като тъмен вълнолом, в който се размиваше прибоят на застиналите мъгли, лежеше африканският бряг. Обстрелването бе дошло оттам. Джеръм вдигна до очите си бинокъла и се взря в обраслите с гори възвишения. Не се виждаха никакви подробности, не блесна никъде огънчето на изстрел. Под тях тук и там пробиваха облачното покривало кичестите корони на палми като странни водни растения, забулени в дим. Джеръм посочи на север, където се извисяваше едно насечено високо плато, което след няколко милиона години щеше да образува остров Сардиния.
— Там трябва да стигнем — каза той. — Но на мен ми се ще да се върнем малко назад и под прикритието на мъглата да изчакаме следобеда, преди да започнем изкачването.
Стив потрепера, спомнил си отсечената глава на пилота, която им беше посочила пътя. Път накъде?
— Аз съм против — отвърна той. — Не знаем обсега на техните оръдия. А колкото по-далеч отидем на север, толкова ще бъдем по-защитени.
Джеръм заоглежда стръмните склонове на Сардиния.
— Кой знае — рече той, вдигайки рамене.
— Местността е радиоактивно заразена — задоказва му Стив. — Възможно е да сме вече заредени като слънца. Трябва да потърсим помощ, преди да е станало късно. — Стори му се, че усеща по непокритите части на кожата си непоносим сърбеж, най-сигурният признак за прекомерно облъчване. — Няма да ни изоставят — прибави той с надежда. — Обещаха да ни измъкнат.
— Ако са в състояние. Иначе ще ни измъкне дяволът — каза Джеръм, а след малко добави насмешливо: — Стига по това време вече да е на работа. Но за това не храня ни най-малки съмнения.
Рано следобед Джеръм пое отново управлението. Бяха се издигнали високо над морето от мъгла, а Сардинското плато сякаш едва забележимо беше се приближило. Дървесните видове постепенно се промениха, между палмите и евфорбиите растяха тук-там перести акации и пинии, дори отделни дървета гинко.
Не след дълго се натъкнаха на изгорели останки от джип. Групата, загинала тук, беше от четирима души. Скелетите носеха още следи от униформи. Единият от мъжете, изглежда, не бе умрял веднага. Бе се влачил още шейсетина метра, преди да рухне и да го нападнат лешоядите. Ако се съдеше по следите от изстрелите, било е въздушно нападение с ракети. Значи противниците имаха превъзходство и по въздуха. Стив заоглежда небето с безпокойство.
— Ако такава ще им е помощта на кацналите! — промърмори Джеръм. — Какво мислиш?
Стив не отговори. Минаха през местност, където вероятно са се водили тежки сражения. Земята беше осеяна с бомбени ями, растителността опожарена, овъглени стволове стърчаха в небето. Джеръм караше по-бавно, веригите вдигаха вихрушки от пепел и прах. Той извиваше и се промъкваше между кратери, като се опитваше да спазва курса, после отново се понесоха стръмно нагоре. Рядка гора обграждаше пресъхналото речно корито, по което те поеха на север. Жегата в затворената машина беше непоносима.
— Местността тук изглежда чиста — каза Джеръм и отклони колата под сенчестия покрив на плътно преплетените клони на пинии.
В една долчинка беше се насъбрала вода. Слънчевите лъчи проникваха през клонака и се отразяваха в повърхността й. Джеръм изу ботушите си и потопи крака във водата, докато Стив се изкачи на брега, за да разузнае наоколо. Докато в подножието на платото слънцето жареше все още с неотслабнала сила, стръмните склонове на южния бряг на Сардиния бяха вече набраздени от сенки. Там някъде горе трябваше да е базата, където щяха да са в безопасност.