Шогун

Ябу беше необичайно щедър: хатамото беше специален личен помощник на даймио, който имаше право да влиза при господаря си по всяко време и да носи мечове в негово присъствие. Беше доволен от Оми и се чувствуваше отпочинал, дори възроден. През нощта спа превъзходно. Събуди се сам, което се очакваше, тъй като не бе поискал нито от момичето, нито от момчето да останат. Пи чай, хапна малко оризова каша, после взе баня и Суво му направи масаж.

Чувствувам се превъзходно, мислеше си той. Никога не съм усещал тъй непосредствено природата, дърветата, планините, земята, неизмеримата тъга на живота и неговата преходност. Писъците бяха пречистили всичко.

— Оми-сан, в градината ми в Мишима има един камък, който бих искал да приемете от мен, за да отбележим случилото се, великолепната нощ и добрата ни сполука. Ще го изпратя заедно с другите неща. Той е от Кюшу. Нарича се Камъкът на очакването, защото, когато го открих, очаквахме господарят тайко всеки момент да даде заповед за атака. Това беше преди — петнадесет години. Бях в армията му, която разби бунтовниците и усмири острова.

— Оказвате ми голяма чест.

— Защо не го сложите тук, в градината си, и не промените името му? Наречете го например Вечния покой на варварина, за да увековечим нощта и неговото безкрайно очакване на вечното спокойствие.

— А може би ще ми позволите, чичо, да го нарека Камъка на щастието за да напомня на мен и моите потомци за почестите, с които ме дарихте?

— Не — наречете го просто Чакащия, варварин. Да. Това ми харесва. И ще ни свърже още повече — него и мен… Той чакаше и аз също чаках. Аз съм жив, той умря. — Ябу огледа замислен градината. — Добре звучи — Чакащия варварин. Харесва ми. От едната страна на камъка има едни особени петна, които ми приличат на сълзи, и сини вени, примесени с червеникав кварц, които ми напомнят за жива плът — за нейната тленност. — Ябу въздъхна, наслаждавайки се на меланхолията си. После добави. — Хубаво е човек да постави камък и да му измисли име. Варваринът много дълго се мъчи, нали? Може би ще се прероди в японец, за да бъде възнаграден за страданията си. Би било чудесно, не мислите ли? Тогава може би един ден потомците му ще видят камъка и ще се почувствуват удовлетворени.

Оми изказа сърдечните си благодарности и отрече, че заслужава подобна щедрост. Ябу знаеше, че щедростта му не беше прекалена. Можеше с лекота да му даде и повече, ала си припомни старата поговорка, че винаги можеш да увеличиш владението на своя васал, ала ако го намалиш — очаквай враждебност. И предателство.

— Оку-сан — обърна се той към старата жена, дарявайки я с титлата Достойна майка — брат ми трябваше по-рано да спомене за големите достойнства на най-младия си син. В такъв случай Оми-сан вече щеше да е напреднал много повече. Брат ми е прекалено затворен, прекалено небрежен.

— Съпругът ми твърде много мисли за вас, за да ви безпокои — отвърна тя, усетила упрека, съдържащ се в тези думи. Радвам се, че на сина ми бе предоставена възможността да ви бъда в услуга и че сте останали доволен. Той само е изпълнил дълга си. Наш дълг е — на Мидзуно-сан и на всички нас — да ви служим.