Шогун

— Господ да се смили над него — прошепна ван Нек сред надвисналото ужасно мълчание. — Горкият човек! Горкият човек!

— Съжалявам. С нищо не можех да помогна — додаде свещеникът много тъжно. — Не мисля, че вече ме познаваше — мен или кой да е друг — от момента, в който го потопиха във водата. Бе изгубил ума си. Дадох му опрощение и се помолих за него. Дано господ е милостив. Во имя отца и сина и светаго духа. Амин! — Той прекръсти отвора на мазето. — Умолявам всички ви да се откажете от ересите си и да приемете обратно Правата вяра. Лоцмане, трябва да се качиш горе.

— Не ни оставяй, лоцмане, не ни оставяй, за бога — изплака Кроок.

Винк се запрепъва към стълбата и започна да се изкачва.

— Да вземат мен — не лоцмана. Мен, не него. Кажете му… — Той спря безпомощен, с двата крака на напречната летва. Дълго копие се залюля само на сантиметър от сърцето му. Опита се да го сграбчи, но самураят бе подготвен за това и ако Винк не бе отскочил, щеше да го промуши.

Самураят посочи към Блакторн и рязко му направи знак да се качва. Въпреки това той не помръдна. Втори самурай пъхна в отвора сопа с кука на края и се опита да закачи с нея Блакторн и да го издърпа.

Никой не се помръдна да му помогне — освен самурая в ямата. Той сграбчи сопата и грубо изкрещя на онзи горе, който се заколеба, после погледна към Блакторн, сви рамене и му каза нещо.

— Какво каза?

Свещеникът отвърна:

— Това е японска поговорка, която гласи: „Съдбата си е съдба, а животът е само илюзия“.

Блакторн кимна на самурая и се запъти към стълбата, без да се обръща назад. Когато излезе на слънце, той присви очи от болезнената яркост, коленете му се подкосиха и неочаквано се строполи на песъчливата земя.

От едната страна бе застанал Оми. Свещеникът, Мура и четиримата самураи стояха от другата му страна. Няколко селяни наблюдаваха отдалече, после се извърнаха.

Никой не му помогна.

О, господи, вдъхни ми сили — започна да се моли Блакторн. Трябва да стана на крака и да се правя на силен. Това е единственото, което уважават. Силата. Да не показваш никакъв страх. Моля те, господи, помогни ми.

Той заскърца със зъби, отблъсна се от земята и се изправи, като се олюляваше леко.

— Какво искаш от мен, копеле сипаничаво — обърна се той направо към Оми, после добави към свещеника. — Кажи на това копеле, че съм даймио в моята страна, и как смеят да се отнасят така с мен? Кажи му, че нямаме за какво да се караме с него. Кажи му да ни пусне, защото иначе може да си изпати! Кажи му, че съм даймио, за бога! Аз съм наследник на сър Уилям от Майкълхейвън, дано кучият му син отдавна да е хвърлил топа! Кажи му!

Отец Себастио бе изкарал една ужасна нощ. Ала по време на бдението бе усетил присъствието на господа и го обзе спокойствие, каквото не бе познавал. Вече знаеше че е оръдие на бога срещу езичниците, че бе защитен от тях и пиратските им хитрости. Знаеше по някакъв начин, че изминалата нощ бе подготовка за нещо, кръстопът, на който бе застанал.

— Кажи му!

И той преведе:

— Пиратът казва, че е господар в собствената си земя. — Изслуша отговора на Оми. — Оми-сан казва, че не го интересува дали си крал в страната си. Тук животът ти зависи от прищевките на господаря Ябу — и твоят, и на хората ти.