Шогун

Ябу взе да се моли на всички ками, на всички богове, съществували или още неизмислени, цялата отмъстителност на Буда да се стовари върху главата на човека или на хората, които го бяха предали, върху предците и потомците му десет хиляди поколения напред. И реши да отстъпи.

— Торанага-сама не може да конфискува кораба, защото аз вече му го подарих. Продиктувах и писмо с такова съдържание. Нали, Дзукимото?

— Да, господарю.

— Но, разбира се, ако господарят Торанага желае да смята кораба за конфискуван, нека бъде така. Бях го приготвил обаче за подарък. — Ябу с удовлетворение чу, че гласът му прозвуча съвсем естествено. — Плячката ще му достави голямо удоволствие.

— Благодаря ви от името на моя господар. Хиромацу отново се възхити на предвидливостта и прозорливостта на Торанага. Той бе предсказал, че нещата ще се развият точно така и че кръвопролитие няма да последва. „Не вярвам — бе възразил Хиромацу. — Никой даймио няма да понесе такова узурпиране на правата му. Аз никога не бих го понесъл. Дори от вас, господарю.“ — „Да, но ти щеше да се подчиниш на заповедите и щеше да ме известиш за кораба. А с Ябу трябва да се маневрира. Имам нужда от неговата жестокост и хитрост — той неутрализира Икава Джикю и по този начин закриля фланга ми.“

Тук на брега, огрян от топлото слънце, Хиромацу си наложи учтиво да се поклони, отвратен от собственото си двуличие.

— Торанага-сама ще бъде трогнат от вашата щедрост.

Ябу не го изпускаше от очи.

— Корабът не е португалски.

— Да, разбрахме вече.

— Освен това е пиратски.

Видя, че очите на генерала се присвиха.

— Какво?!

Докато му разказваше наученото от свещеника, Ябу си мислеше: щом това не ти е известно, както не ми беше известно и на мен, не следва ли, че източникът на информация е един и същ? Но щом съдържанието на кораба не е тайна за теб, значи шпионинът е Оми, някой самурай или жител на селото.

— Има големи количества платно. Някои съкровища. Мускети, барут и снаряди.

Хиромацу се поколеба.

— Платното китайска коприна ли е — попита най-накрая.

— Не, Хиромацу-сан — отвърна той, като използува равноправното обръщение „сан“. В края на краищата и двамата бяха даймио. А сега, когато „великодушно“ подаряваше кораба, той се почувствува достатъчно в безопасност, за да използува по-малко почтителната форма. Със задоволство долови, че това не мина незабелязано. В името на слънцето, луната и звездите аз съм даймио на Идзу! — Платното е много необичайно — плътно и тежко, много грубо, — направо е безполезно. Онова, което си заслужаваше да се вземе, вече е свалено на брега.

— Добре. Моля всичко да бъде натоварено на моя кораб.

— Какво?

Ябу усети, че стомахът му ще се пръсне.

— Целият товар. Веднага.

— Сега?

— Да. Много съжалявам, но вие, естествено, ще разберете защо искам час по-скоро да се завърна в Осака.

— Да, но — ще има ли място за всичко?