Чифликът край границата
- Автор: Йовков Йордан
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чифликът край границата». Краткое содержание книги:
Тъкмо когато Нона беше вече готова и се оглеждаше за последен път, тя видя Йосифа в огледалото, че влиза.
— О, Йосифе! Как тъй? — обърна се Нона и се засмя. — Санке, намери един бял камък да забележим кога Йосиф е дохождал у нас.
— Аз рядко дохождам, Ноне, но ти често дохождаш към нас — каза Йосиф, като сядаше на миндеря до прозореца. — От някое време насам много ти се харесва наше село.
— Че кога Нона не е ходила в Сеново? — обади се Санка. — Тя всякога си е ходила, нали, Ноне?
— Я го остави ти него — каза Нона, — знам го аз какво иска да каже. Е, гълча ли те тати? — обърна се тя към Йосифа и се усмихна. — Той ти беше сърдит. Ти си накарал сеновчани да се дигнат против чифлика, знаем ний. Смееш се ти, ама само да знаеш какво беше.
— Нещо като революция е било. Чакайте, вий още нищо не сте видели.
— А, още и ни заплашваш! Аз да съм на мястото на тати, няма и да те погледна.
— Ба, ний с дяда Манола се разбираме.
— За какво приказвахте, за английската флота ли? Или за Франца? — засмя се Нона.
— За всичко. Ний с него добре се разбираме. А сеновчани аз не съм ги подклаждал. Макар да не ми е жал за нивите на баща ти и винаги да съм казвал, че земята на чокоите трябва да се отнеме и да се даде на селяните, но сега в тая работа не съм замесен.
Като говореше, Йосиф се усмихваше, но лицето му беше посехнало, в очите му имаше грижа и русите му мустаци небрежно се отпущаха над устните му. Той не снемаше очи от Нона, сякаш я разглеждаше и друго нещо си мислеше.
— В тая работа не съм замесен — повтори Йосиф.
— А! Оправдаваш се!
Йосиф погледна Нона и се усмихна.
— Ти, Ноне, си много непреклонна. Каква закоравяла консерваторка! Че и баща ти не мисли тъй. — Той помълча и прибави: — Не мислеше тъй и Антица. — Нона трепна и го погледна, като чу да нарича майка й по име, като да му беше връстница или близка. — Аз сам съм чувал Антица да казва: „Жал ми е за тез хора — за селяните, искаше да каже. — Да остане на мен, ще им раздам земята на чифлика.“ Тъй казваше, не вярваш ли?
— О, като е за мама, вярвам! Да, вярвам — повтори Нона със светнали и зарадвани очи. Тя си спомни пак за стареца, който й беше целунал ръка, но Йосиф като че забрави туй, което беше казал, изглеждаше разсеян и замислен.
— Ний с баща ти се разбираме — каза след късо мълчание Йосиф и лицето му се оживи. — Само с тебе, Ноне, не се разбираме. И със Санка също тъй се разбираме.
Санка се изчерви и сви рамене.
— Защо, Санке? Не помниш ли какво ми каза веднъж: „Огън да ги гори тез чифлици, подивяхме из тез кърища.“ Тъй ми каза. И тя мисли като мене, Санка е от нашата партия.
— Кога съм ти казала? Не съм ти казала аз — смути се Санка и още повече се изчерви. — Ноне, не му вярвай.
— На нищо не му вярвам аз! — каза Нона.
Йосиф втори път беше писал на Нона, но и това му писмо има същата участ, както първото: Нона беше го накъсала и хвърлила. Така му каза Санка. За него беше ясно, че Нона всецяло е другаде и ако той й заговори сериозно, към него тя ще бъде най-жестока, без сама да съзнава това. Все пак той искаше да й каже нещо, помълчаваше, често пооглеждаше Санка, като че тя му пречеше. Санка разбра това и излезе.
— Ноне, не ме питаш защо съм дошел — каза Йосиф. — Додох само зарад тебе.
Нона остави на масата книгата, с която си играеше, и го погледна.
— Додох да те видя. Може тъй да се случи, че повече да не се видим.
— А! Ти вече ми каза туй — засмя се Нона.
— Моля ти се, бъди веднъж сериозна.
— Аз всякога съм сериозна.
— Има да стават важни работи, Ноне. Големи работи… — Той гледаше замислен надолу, после подигна очи към Нона: — Няма ли да ми кажеш нещо? Една твоя дума ще има голямо значение за мене, особено сега. Кажи, Ноне.
Гласът му, нещо необикновено за него, беше станал тих, почти нежен. Нона отпусна гъстите си ресници и се понамръщи.
— Ти пак започваш. Забравяш, че съм годеница.
— Туй нищо не значи.
— Как да не значи?
— А офицера?
Нона стана. Йосиф разбра, че направи грешка, която би трябвало да избегне.
— Ако ми кажеш още една дума, ще изляза! — разсърди се Нона. — Какви са тия подмятания? И с какво право?
Влезе Санка. Тя разбра, че е станало нещо, и поиска да разсее теготата.
— Йосифе, какво прави дядо Давид? — каза тя. — Не дохожда, та да се посмеем. Той таквиз смехории разправя.
— Той вече не разправя смехории, а сам ги върши — каза Йосиф.
— Какво върши?