Молитвената песен

— Той ще спи, докато аз говоря — беше отговорът на незададения му на глас въпрос. — Никой няма да дойде и да ни безпокои тази нощ, дете на живота.

Дете ли? Джеър се наежи. Но в следващия миг гневът му се изпари, когато видя лицето на стареца. То излъчваше топлота, доброта, любов. Никой не можеше да се разсърди на този човек, нито да изпитва лоши чувства към него. Единственото чувство, което той пораждаше, беше уважение.

— А сега чуй какво ще ти каза — прошепна старецът. — Имам нужда от теб, Джеър. Превърни се целият в слух и зрение, за да можеш да разбереш всичко.

После всичко около младежа от Вейл сякаш се стопи и в съзнанието му започнаха да изплуват образи, които постепенно придобиваха ясни очертания. Чуваше гласът на стареца, който му говореше. Думите стигаха до ушите му странно приглушени и тъжни и даваха живот на виденията.

Пред него се простираха горите на Анар. Видя и Рейвънсхорн, огромната продълговата планинска верига, която се извисяваше черна и зловеща на фона на кървавочервено слънце. Сребърната река лъкатушеше под върховете й, тънка ярка ивица светлина сред мрачните скали. Той я следваше нагоре по течението, високо в планините и накрая стигна до извора й, който се намираше на висок самотен връх. Водите извираха дълбоко от недрата на земята, изкачваха пътя си през скалата и когато стигнеха върха, се разливаха и поемаха дългия си път на запад.

Имаше и нещо друго — нещо освен извора. Под върха, скрит в мъгла и тъмнина, се намираше огромен ров, ограден от всички страни с назъбени скали. От рова до върха се виеше дълга стълба, наподобяваща тънка каменна нишка. По нея се движеха Призраци Морди, със зловещи и потайни лица. Вървяха в колона по един. Накрая всички стигнаха върха. Застанаха в редица и погледнаха към извора. После всички едновременно се доближиха до него и потопиха ръцете във водите му. Мигновено водата се замърси, отрови и от кристално чиста се превърна в мръсно черна. Тя потече надолу по планината, просмукваше се в земята на запад през гъстите гори на Анар, където живееха джуджетата, после продължи към земята на Краля на Сребърната река и накрая към Джеър…

Отровена! Думата внезапно прободе съзнанието на младежа от Вейл. Сребърната река е отровена и земята умираше…

Внезапно образите изчезнаха. Джеър премигна и отвори очи. Старецът отново беше пред него и се усмихваше благо.

— От дълбините на Мейлморд Призраците Морди изкачиха пътеката, която води до извора на Сребърната река — прошепна той. — Те я наричат път към Извора на небесата. Полека-лека ефектът на отровата се засилва. Сега има опасност водите на цялата река да се отровят. Когато това стане, Джеър Омсфорд, животът, който те поддържат, от най-отдалечените части на Анар до Езерото на дъгата, ще започне да умира.

— А ти не можеш ли да спреш това? — попита ядосан младежът от Вейл и лицето му се сви от болка, като си спомни какво му беше показано. — Не можеш ли да отидеш при тях и да им попречиш, преди да е станало прекалено късно? Нима твоята сила не е по-голяма от тяхната?