Дядо Прас
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #20
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дядо Прас». Краткое содержание книги:
Изчезнал е.
Гувернантката Сюзън трябва да го открие преди зазоряване, иначе слънцето няма да изгрее. Не й върви обаче на помощници — един гарван с пристрастие към очните ябълки, Смърт на плъховете и… богът на махмурлука.
За капак на всичко се оказва, че някой все пак се провира през комините, за да остави подаръци. Е, този път носи чувал вместо остра коса, но гласът му звучи твърде познато: „ХО! ХО! ХО!..“
Вярно казват старите хора: „Не е зле в такава нощ да имаш очи и на гърба.“
— Ама наистина не ви е позволено да го правите! — изпъшка Албърт.
— НА ДЯДО ПРАС МУ Е ПОЗВОЛЕНО. ТОЙ НОСИ ПОДАРЪЦИ. А НЯМА ПО-ДОБЪР ПОДАРЪК ОТ БЪДЕЩЕТО.
— Е, да, обаче…
— АЛБЪРТ.
— Разбрах, господарю.
Смърт вдигна на ръце момиченцето и го понесе към края на булеварда. Снежинките галеха личицето й като ангелски перца. Двуметровият скелет се изпречи на двама мъже, които газеха в преспите.
— ОТНЕСЕТЕ Я НЯКЪДЕ НА ТОПЛО И Я НАХРАНЕТЕ ДОБРЕ — заповяда, оставяйки лекия си товар в ръцете на единия. — ПОСЛЕ ЩЕ ПРОВЕРЯ КАК СТЕ СЕ СПРАВИЛИ.
Обърна се и изчезна във виелицата.
Редови страж Визит се вторачи в момиченцето, което държеше от секунда-две.
— Ефрейтор, какво става?
Ноби дръпна края на одеялцето и надникна.
— Като гледам, избраха ни да се позанимаваме с благотворителност. Хайде, размърдай се, нали винаги имаме кльопачка за дежурството?
Ноби изпитваше непоклатимата увереност, че точно това се очаква от него. Спомняше си грамадния мъж в Пещерата, макар да нямаше и най-смътна представа за лицето му. И понеже изобщо не успя да зърне човека, който им връчи момичето, значи беше същият.
Малко по-късно зазвуча прекрасна музика, появи се ярко сияние и двама оскърбени ангели долетяха пред магазина за тютюневи изделия, но Албърт метна по тях няколко снежни топки и ги прогони.
Пондър изпитваше опасения, щом се замислеше за Хекса. Не разбираше как действа това нещо. Някои части познаваше добре и почти не се съмняваше, че Хексът размишлява, като превръща всичко в числа и ги предъвква (за което използваше специално монтираната сушилня за дрехи, съкратено „модул СД“). Но за какво ли използваше множеството дребни религиозни фигурки? А и мишката… Тя уж не вършеше нищо, но престанеха ли да й дават сиренце, Хексът също спираше. Пък и онези овчи черепи… Само дето мравките понякога лазеха по тях.
Пондър най-силно се тревожеше да не изпада в преклонение, дължащо се на заблуда. Бе чел предостатъчно за подобни вярвания. Невежи12 и простодушни13 племена, на чийто остров някога се отбил търговски кораб, за да размени срещу техните бисери и кокосови орехи плодовете на цивилизацията, състоящи се от мъниста, огледала, брадви и венерически болести, по-късно изработват големи бамбукови модели на кораби с надеждата да привлекат отново вълшебните изделия. Разбира се, те са прекалено невежи и простодушни, за да осъзнаят, че като наподобиш само формата, не стигаш до същността…
А Пондър създаде формата на Хекса. Не забравяше и че го сътвори в университет по магии, където стената между реално и нереално беше толкова разтегната, че през нея прозираха разни неща. Вече го терзаеше ужасното подозрение, че само е придал вещественост на невидима скица.
Хексът знаеше какво трябва да представлява.
А сега дори онова, което уж потръгна добре, се обърна с главата надолу.
Пондър зяпаше мрачно перодръжката на Хекса сред нейната плетеница от телчета и макарички
Вратата се отвори. Само един човек в Невидимия университет можеше да тресне толкова небрежно врата, която се затваряше с пружина. Пондър дори не се озърна.
— Здравейте отново, господин Архиканцлер.
— Работи ли твоята мислеща машина или не? — подхвана го Ридкъли. — Имаме една интересна…
— Не работи.
— Как тъй? И тя ли излезе в почивка за Прасоколеда?
— Господине, знам колко тъпо звучи, но според мен е прихванала нещо от Ковчежника, защото той често се отбива тук.
— Момко, та това е нелепо! — подсмихна се Деканът. — Идиотизмът не е заразна болест.
Ридкъли засмука озадачено лулата си.
— А бе, и аз се заблуждавах, но вече не съм толкова сигурен… Нали се смята, че мъдростта е прихватливо свойство?
— Как пък не! — възмути се Деканът. — Ридкъли, това да не ти е грип?
— Нали събираме студентите тук и се надяваме да прихванат малко мъдрост от нас? — с обидна учтивост напомни Архиканцлерът.
— Да, ама само в преносен смисъл.
— Тъкмо за пренасянето ти говоря. Ако се размотаваш с банда кретени, няма ли да станеш като тях?
— Е, донякъде…
— Не ти ли стига да си поприказваш пет минути с горкия Ковчежник, за да усетиш как и ти започваш да превърташ?
Другите магьосници закимаха. Пондър се намеси.
— Хексът и сега се справя чудесно с числата, но иначе плещи глупости.
— Ето, видяхте ли! — грейна Ридкъли. — Именно болестта на Ковчежника. Защо не се опитаме да изтекуваме и машината с хапчета от сушени жаби?
— Съжалявам, господине, но това е некомпетентно предложение — възрази Пондър. — Не можете да поправяте машини, като им давате лекарства.
12
Невежество е да не знаеш какво е прилагателно или как да извлечеш корен квадратен от 27,4. Знаеш само детински и безполезни дреболии. Например как да разпознаваш кои от близо седемдесетте почти еднакви на вид лилави морски змии са отровни. Как да превърнеш отровната сърцевина на дървото саго-саго в полезна и утоляваща глада каша. Как да предсказваш времето по движенията на рака-грабител, когато лази по дърветата. Как да си набавяш жизнено необходими витамини от черния дроб на полярната мечка. Незнайно защо, когато хората станат образовани, научават що е прилагателно, а започват да отбягват сърцевината на дървото саго-саго.
13
Простодушие е да имаш възгледи за Вселената и за мястото на човечеството в нея, които се споделят само от други простодушни хора… и от най-надарените и схватливи физици и математици.