Дядо Прас
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #20
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дядо Прас». Краткое содержание книги:
Изчезнал е.
Гувернантката Сюзън трябва да го открие преди зазоряване, иначе слънцето няма да изгрее. Не й върви обаче на помощници — един гарван с пристрастие към очните ябълки, Смърт на плъховете и… богът на махмурлука.
За капак на всичко се оказва, че някой все пак се провира през комините, за да остави подаръци. Е, този път носи чувал вместо остра коса, но гласът му звучи твърде познато: „ХО! ХО! ХО!..“
Вярно казват старите хора: „Не е зле в такава нощ да имаш очи и на гърба.“
— Не ми се вярва Архиканцлерът да е разрешил пиенето на мляко в Невидимия университет. — съвсем го обезсърчи Сюзън. — Знаел откъде идва млякото и смятал процедурата за крайно нехигиенична. И това го казва човек, който изплюсква поне три яйца на закуска! А ти как научи за млякото?
— Е… имам някакви спомени. Не за нещо определено. Просто спомени. Например знам, че дърветата обикновено растат с зеленината нагоре… Сигурно боговете поначало знаят тези неща.
— А случайно да притежаваш някакви божествени сили?
— Вероятно бих успял да превърна вода в питие, от което да ти се подкосят краката. — Той си почеса носа. — Това ще ти помогне ли? Почти не се съмнявам и че съм способен да навличам на хората съсипващо главоболие.
— Аз само искам да разбера защо моят дядо се държи… чудато.
— Защо не попиташ него?
— Не иска да ми каже!
— Той често ли повръща?
— Едва ли. Яде твърде рядко. Хапва за удоволствие къри един-два пъти в месеца.
— Трябва да е доста кльощав.
— Нямаш представа колко си прав.
— В такъв случай… Често ли се гнуси от отражението си в огледалото? Пита ли се защо езикът му е вечно обложен с отвратителен жълт налеп? Може би имам някаква власт над хората, които страдат от махмурлук…
— Не му е присъщо. Май пропуснах да ти кажа… Дядо ми е Смърт.
— За кого?
— Ами Смърт. За всички. Като им дойде времето.
— Кой, онзи с черната роба…
— …острата коса, белия кон. И е скелет.
— Нека да уточним това — загрижено промълви О, боже на махмурлука. — Според теб дядо ти е Смърт, а смяташ, че той се държи чудато?
Гълтачът на чорапи изгледа плашливо магьосниците, но челюстите му отново заработиха усърдно.
Гръф, гръф…
— Този е мой! — викна възмутен Професорът по неопределени изследвания и посегна.
Гълтачът се дръпна пъргаво. Приличаше на дребно слонче с широк и раздут в края хобот, в който тъкмо изчезваше чорапът на Професора.
— Ама че нелепо създание! — подсмихна се Ридкъли и миролюбиво облегна жезъла си на стената.
— Пусни го, гадна твар! — изръмжа Професорът по неопределени изследвания и пак протегна ръка да си вземе чорапа.
Гълтачът се опита едновременно да отскочи и да остане на мястото си. На теория това би трябвало да е неосъществимо, но в действителност го правят множество малки животни, ако ги свариш да ядат нещо, което обикновено не им е достъпно. Краката стъпват чевръсто, но шията и трескаво дъвчещите челюсти само се изпъват и се въртят около мислената ос, върху която се намира храната.
Чорапът хлътна в хобота с мляскане и създанието се скри тромаво зад един парен котел. След малко надникна недоверчиво.
Ридкъли отвори чекмедженце в шапката си и извади лула и кесийка ароматизиран тютюн. Драсна грамадна клечка кибрит по котела. Вечерта се оказа несравнимо по-интересна от очакванията му.
— Трябва да си изясним това най-сетне — промърмори през зъби, докато изпълваше въздуха с мирис на есенни огньове. — Не бива разни създания да изскачат от нищото само защото някой си ги е представил. Не е хигиенично.
Шейната спря рязко в края на „Капанът за пари“.
— ДА ВЪРВИМ, АЛБЪРТ.
— Господарю, знаете, че не е редно да вършите това. Нали помните какво стана предишния път?
— НА ДЯДО ПРАС МУ Е ПОЗВОЛЕНО ДА ГО СТОРИ.
— Но… — отчаяно заекна Албърт. — Жалкият край на малките кибритопродавачки е част от същността на Прасоколеда! Тоест… Хората слушат тъжната история и си казват: „Може да сме по-бедни от сакат банан, може да ядем само кал и стари ботуши, но поне сме по-добре от горкичката кибритопродавачка.“ Чувстват се щастливи и доволни от малкото, което имат.
— АЛБЪРТ, ЗНАМ МНОГО ДОБРЕ В КАКВО СЕ СЪСТОИ СЪЩНОСТТА НА ПРАСОКОЛЕДА.
— Извинете, господарю. Само че… И за нея не е зле. Събужда се, а наоколо всичко е светло и топло, звучи прекрасна музика и я заобикалят ангели.
Смърт спря внезапно.
— НИМА? ДОШЛИ СА В ПОСЛЕДНАТА МИНУТА С ТОПЛИ ДРЕХИ И ГОРЕЩ ЧАЙ ЗА НЕЯ?
„Ами сега? Господарят пак е в едно от смахнатите си настроения…“
— Не точно в последната минута. По-скоро след нея…
— ЗНАЧИ СЛЕД КАТО МАЛКОТО МОМИЧЕНЦЕ Е…
— Да. Съжалявам, господарю. Такава е историята. Вината не е моя.
— А ЗАЩО ДА НЕ СЕ ПОЯВЯТ ПО-РАНО? КОГАТО ПОИСКАТ, АНГЕЛИТЕ СА ГОЛЕМИ БЪРЗАЦИ.
— Не ми е ясно, господарю. Май хората смятат, че с този край е… по-правилно. — Албърт се намръщи. — Да, но като се замислих отново…
Смърт сведе поглед към фигурката, която снегът затрупваше полека. После постави животомера във въздуха и го докосна с пръст. Блесна синкава искра.