Последният континент
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #22
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният континент». Краткое содержание книги:
Тук е горещо. И сухо… Много сухо. Някога имало някакво си нещо, наричано Мокрото, но никой вече не вярва в него. И на практика всичко, което не е отровно, е смъртно опасно. Тук обаче е най-хубавото местенце в целия скапан свят, нали така? И то ще загине след броени дни, освен ако…
Но кой е героят, крачещ по червеникавата пустош? Шампион по стригане на овце, приказен ездач, пътен боец, пияч на бира, бандюга… Мъж с шапка, чийто Багаж топурка след него с мъничките си крачета.
Да… Между тази страна и довяната от вихъра разруха е застанал само Ринсуинд, нескопосаният магьосник, който дори не може да напише правилно занятието си. Единственият герой, който е останал наоколо.
И все пак… Няма проблеми, а?
— Добра е за печене или варене — весело добави Архиканцлерът, — а пък в баниците няма равна на себе си. И семките са вкусни.
Пондър избухна.
— Не е за вярване! Обръщате гръб на единствена по рода си възможност, истински божи дар…
— Абсолютно вярно, господин Стибънс — осведоми го отгоре Ридкъли. — Никого не искам да засегна, но ако трябва да избирам между борбата със солените вълни и престоя на остров, където някой се мъчи да направи леснозапалими крави, смятай ме за изпечен морски вълк. Стибънс, като натрупаш повечко опит, ще си набиеш веднъж завинаги в главата, че няма нищо по-опасно от бог, който се чуди за какво да си употреби времето…
— Може би с изключение на разярена мечка, която си мисли, че искаш да навредиш на мечетата й — вдигна рамене Старшият наставник.
— А, не, такъв бог е много по-опасен.
Пондър провеси нос. Често му се случваше да загуби всякакво желание за катерене нагоре по стълбицата на тавматургичната кариера, защото виждаше кой го чака най-горе.
— Аз… Ами аз не знам какво да кажа — призна си той. — Изумен съм…
— Браво, момко. По този случай тичай да набереш банани, ако нямаш нищо против. Зелените се съхраняват по-дълго, не забравяй. И недей да се разстройваш толкоз. Опре ли до вземане-даване с богове, предпочитам да са от онези, дето ваят хората от кал, пък после ги трепят с мълнии. С тях поне можеш да се разбереш някак.
— Сродни души — подхвърли Деканът.
— Именно.
— Ако щете, наречете ме глезльо — обади се Професорът по неопределени изследвания, — но не искам да се навъртам около бог, който изведнъж ще реши, че с три допълнителни крака ще тичам много по-бързо.
— Именно. Стибънс, нещо не е наред ли? А, няма го. Добре де, ще се върне.
— Пич, как ши?
Едва ли някой друг в целия свят се бе радвал толкова досега да види Крокодила.
Ринсуинд се остави да бъде изправен на крака. Излъга се в очакванията си — ръката му не беше синя и тройно по-дебела от обичайното.
— Онова гадно кенгуру… — промърмори и пропъди със замах вездесъщите мухи от лицето си.
— К’во кенгуру, пич? — попита Крокодила, който вече го водеше обратно към кръчмата.
Магьосникът се огледа. Виждаше само нормалните съставки на местния пейзаж — привидно пресъхнали храсти, червена пръст и милиони крилати буболечки.
— Онова, с което си приказвах преди малко.
— Тъкмо премитах отпред и те видях да подшкачаш и те чух да вряшкаш. Не жърнах никакво кенгуру.
— Може да е било магическо кенгуру — уморено отбеляза Ринсуинд.
— Да бе, магичешко — съгласи се Крокодила. — Няма проблеми. Пич, май ще ти дам лекарштвото жа шлед пиене на много бира.
— И какво е това лекарство?
— Още бира.
— А колко изпих снощи?
— Ами към двайшетина халби.
— Стига бе, никой не може да побере в себе си толкова!
— Пич, ти изобщо не я жадържаше. Няма проблеми. Тука харешваме хората, дето не жадържат ижлишно бирата.
В тъмния спарен киносалон на паметта киномеханикът сложи втората ролка в апарата. Ринсуинд изтръпна.
— Аз… пях ли някаква песен?
— Няма шпор. Вше шочеше оная реклама на бирата „Ру“ и пееше „Вържи кенгуруто да миряша“. Адшки готина пешничка.
— А после?…
— Пошле ши ижгуби вшичките мангижи, щото игра шъш шайката штригачи на Даги. Жалагахте на „Две отгоре“.
— Значи… Аз… Да, да, имаше две монети и някой ги подхвърляше, а аз трябваше да позная как ще паднат…
— Вярно помниш. Шамо че ти жалагаше, че ижобщо нямало да паднат. Ражправяше, че рано или къшно трябвало да ше шлучи.
— И загубих всички пари, които ми даде Лудия, така ли?
— Ъхъ.
— Тогава с какво си плащах бирата?
— А, ония приятелчета ше редяха на опашка да те черпят. Ш тебе било по-вешело, отколкото на надбягванията.
— После… Май имаше нещо за овцете. — Магьосникът се вцепени от ужас. — О, не!
— О, да! Ти кажа: „Що жа щуротия? Жначи вжимате по долар да штрижете овча? Аж такваж работа ще я швърша шъш жатворени очи! Ей, че хубава бира!“ Туй кажа.
— О, богове… Никой ли не ме цапардоса?
— Не, пич. Ражправяха, че ши штрахотен шимпатяга, ошобено щом ши жаложил петштотин октоподи да ижпревариш най-печения им штригач.
— Не е възможно да съм го сторил. Та аз не съм комарджия!
— Аж пък шъм. Ако шамо ши ни поднашял, Ринжо, хич не те виждам.
— Ринзо ли ме нарече?… — Ринсуинд се вторачи в халбата си. — Ама какво слагате в тази бира?
— Твойто аверче Лудия рашправя, че ши бил штрашен магьошник и ши трепел хора, като ги пошочиш ш пръшт и им крешнеш. Ще ми ше да те видя как го правиш.
Ринсуинд отчаяно извърна поглед и се вторачи в плаката на бирата „Ру“. Имаше си глупашки дървета от местните видове, безплодна суха земя и… нищо друго.