Последният континент
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #22
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният континент». Краткое содержание книги:
Тук е горещо. И сухо… Много сухо. Някога имало някакво си нещо, наричано Мокрото, но никой вече не вярва в него. И на практика всичко, което не е отровно, е смъртно опасно. Тук обаче е най-хубавото местенце в целия скапан свят, нали така? И то ще загине след броени дни, освен ако…
Но кой е героят, крачещ по червеникавата пустош? Шампион по стригане на овце, приказен ездач, пътен боец, пияч на бира, бандюга… Мъж с шапка, чийто Багаж топурка след него с мъничките си крачета.
Да… Между тази страна и довяната от вихъра разруха е застанал само Ринсуинд, нескопосаният магьосник, който дори не може да напише правилно занятието си. Единственият герой, който е останал наоколо.
И все пак… Няма проблеми, а?
— И с колко големи жертви се справят?
— Сър, в случая с дървото сапу на Сумтрай, не е известно да има горна граница на размерите. Млатещият храст в Бхангбхангдук успява да повали и хората, които не забележат навреме скрития в листата ковашки чук. Множество по-едри цветя поглъщат дребни гризачи. А удушаващата пирамидна лоза тормози само други растения, но се случва и да…
— Разбрах — прекъсна го Ридкъли. — И си мисля, че е твърде необичайно да зърнем растение с формата на кораб тъкмо когато сме решили, че ни е нужен именно кораб. Шоколадови кокосови орехи — да, дори бих могъл да понеса храст, раждащ цигари с филтър, но чак мачта с платно и декоративна фигура на носа?…
— Всеки приличен кораб си има фигура на носа — промърмори Старшият наставник.
— А този откъде е знаел, че трябва да я има? — озъби се Архиканцлерът, щом преджапа до брега. — Няма да се подлъжа толкоз лесно. Искам да знам какво става тук!
— Проклятие!
Всички чуха слабичкия и писклив, затова пък много сърдит гласец. Сякаш прозвуча от всички страни едновременно.
Във въздуха се разиграха матови бели светлинки, завъртяха се лудешки и се събраха.
Богът примига и се олюля, опитвайки се да остане на краката си.
— Ох!… Как ли изглеждам?
Протегна ръка напред и се вторачи в шаващите си пръсти.
— Аха…
Ръката потупа лицето, плъзна се по плешивото теме и се спря колебливо на дългата бяла брада. Божеството май се озадачи.
— Това пък какво е?
— Ъ-ъ… Брада — подсказа Пондър.
Богът огледа бялата си роба, стигаща до глезените.
— Брей, патриархални елементи. Добре де, все едно… Я да помисля… Аха…
Явно се опомни, впи поглед в Ридкъли и големите бели вежди се събраха на челото му като разгневени гъсеници.
— Махнете Се Оттук Или Ще Ви Поразя! — изрече заповеднически.
— Защо?
Богът се стъписа.
— Как тъй защо? Не можете да питате „Защо?“ в такава ситуация!
— Че защо не?
Божеството като че се поддаваше на лека паника.
— Защото… Вие Трябва Да Си Отидете, Иначе Ще Ви Донеса Страшни Зарази!
— Виж ти… — изсумтя Ридкъли. — По-възпитаните хора биха донесли бутилка вино, когато идват за пръв път на гости.
Богът се подвоуми.
— Какво?!
— Или кекс — предложи Деканът. — Подходящ подарък.
— Зависи какъв кекс — уточни Старшият наставник. — Някои просто не са вкусни.
— Значи да кажа: „Напуснете тази земя, иначе ще ви гостя с кекс?“ — смаяно се осведоми божеството.
— Звучи далеч по-добре от страшните зарази — увери го Архиканцлерът.
Богът се бе сблъскал с неподозирано от него затруднение — срещаше за пръв път магьосници. Те пък на свой ред още в студентските си години се бяха срещали едва ли не всяка седмица с разни същества, които имаха навика да отправят ужасни заплахи. Страшните зарази не са нищо особено в сравнение с демони, които напират да ти откъснат главата и да напъхат гадости в дупката.
— Слушайте — подхвана строго той, — по една случайност аз съм богът в тези места, ясно? И между другото съм всемогъщ!
— Бих предпочел онзи кекс, дето като го разрежеш, вътре е на розовички и жълтички квадратчета… — мънкаше си Старшият наставник, защото магьосниците имат свойството да се вкопчват упорито в хрумванията си.
— Ха, ама си дребничък — ухили се Деканът.
— … и с глазура от захаросан марципан…
Божеството най-после осъзна още какво го притесняваше. Мярата в мащабите все му се изплъзваше от погледа. Ръст от три стъпки изобщо не го правеше стряскаща гледка.
— Проклятие! — избухна той. — Защо съм толкова нисък?!
— Големината не винаги е важна — успокои го Ридкъли. — Само не знам защо хората все се кискат, когато го казват.
— Абсолютно вярно! — горещо се съгласи богът. — Я ги погледни амебите… Е, не можеш, защото са прекалено малки. Приспособими са до такава степен, че са практически безсмъртни. Амебите са истинска прелест. — Мъничките очи се замъглиха за миг. — Най-успешното ми творение.
— Извинете, сър — любезно промълви Пондър, — но що за бог сте вие?
— И ще има ли кекс или напразно се надявам? — изсумтя Старшият наставник.
Богът се вторачи гневно в него.
— Моля?!
— Всъщност исках да ви попитам на какво сте бог — още по-гузно смотолеви Пондър.
— Аз пък питам за прословутия кекс, дето още не сме го и помирисали — сопна се Старшият наставник.
— Старши наставнико…
— Да, Архиканцлер?
— Кексът не е важен в момента.
— Но нали той каза…
— Бележките ти са вписани в протокола, който своевременно ще бъде пуснат в кошчето за боклук. Продължавай, боже.
За миг висшата сила на острова май беше в настроение да мята мълнии, но се примири и седна нерадостно на един камък.