Последният континент
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #22
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният континент». Краткое содержание книги:
Тук е горещо. И сухо… Много сухо. Някога имало някакво си нещо, наричано Мокрото, но никой вече не вярва в него. И на практика всичко, което не е отровно, е смъртно опасно. Тук обаче е най-хубавото местенце в целия скапан свят, нали така? И то ще загине след броени дни, освен ако…
Но кой е героят, крачещ по червеникавата пустош? Шампион по стригане на овце, приказен ездач, пътен боец, пияч на бира, бандюга… Мъж с шапка, чийто Багаж топурка след него с мъничките си крачета.
Да… Между тази страна и довяната от вихъра разруха е застанал само Ринсуинд, нескопосаният магьосник, който дори не може да напише правилно занятието си. Единственият герой, който е останал наоколо.
И все пак… Няма проблеми, а?
Няколко десетки замаяни овце се бяха вторачили недоверчиво в него. Както и стригачите.
— Ъ… Какво става, започнахме ли състезанието? — немощно изгъгна Ринсуинд.
— Ама ти смъкна вълната от трийсет овце за две минути! — изрева Даги.
— Това добро постижение ли е?
— Добро ли?! Никой не остригва трийсет овце за две минути!
— Е, съжалявам, но по-бързо не мога.
Зрителите се събраха и си зашепнаха трескаво. А Ринсуинд напразно търсеше с поглед коча.
Стригачите стигнаха накрая до общо решение. Тръгнаха към магьосника със ситните стъпки на хора, които хем искат да си останат на мястото, хем се опитват да вървят напред.
— Добре го даваш! — нервно промърмори Даги.
Ринсуинд махна с ръка дружелюбно и едва по средата на жеста си спомни, че още държи ножицата. Старшият стригач обаче не беше забравил този факт.
— Виж к’во… Няма отде да земем петстотин октоподи, додето не ни платят надниците…
Магьосникът не се сещаше как да поохлаби напрежението и за всеки случай каза:
— Няма проблеми.
Репликата май беше универсална тук.
— … та ако ще поостанеш при нас…
— Не, искам възможно най-скоро да тръгна към Датиго — прекъсна го Ринсуинд.
Даги запазваше замръзналата усмивка на лицето си, но пак се обърна да побъбри оживено с приятелчетата си.
— Може пък да продадем туй-онуй…
— Всъщност изобщо не ме интересуват парите — гръмко обяви магьосникът. — Само ми посочете пътя към Датиго. И няма проблеми.
— Не щеш мангизите, тъй ли?
— Няма проблеми.
Онези отново се събраха. Чуваше се съскане: „Дай да го разкараме по-бързичко!…“
Даги се обърна към Ринсуинд.
— А бе, имам едно конче, ако щеш го вземи. Все струва един-два октопода.
— Няма проблеми.
— И ще си тръгнеш, тъй ли?
— Веднага. Няма проблеми.
Фразата беше изумителна. На практика имаше силата на заклинание. И някак… подобряваше положението. Акула ти отхапа крака? Няма проблеми. Опари те медуза? Няма проблеми. Мъртъв си? Горе главата! Няма проблеми.
— Няма проблеми — отново заяви Ринсуинд.
— Да знайш, струва един-два октопода — пак го увери Даги. — Все едно си имаш дяволски бърз жребец.
От тълпата се чу сподавено хихикане.
— Няма проблеми? — осведоми се магьосникът.
Даги поумува, сякаш се канеше да каже, че кончето едва ли не струва повече от петстотин октопода. Може би го разубеди ножицата в ръката на Ринсуинд.
— За нула време ще те отнесе в Датиго — все пак измрънка накрая.
— Няма проблеми.
Само две-три минути по-късно Ринсуинд осъзна, че макар животното да се поддава на яздене, едва ли ще е разумно да се надбягва с други коне. Поне ако са живи. Беше кафяво, набито, гривата преобладаваше в тялото му, а копитата се равняваха по размери със супници. И имаше най-късите крака, които магьосникът бе виждал под седло. За да паднеш от такъв кон, би трябвало първо да изкопаеш яма. Струваше му се идеален. Тъкмо такива коне бяха по нрава на Ринсуинд.
— Няма проблеми. Хм… По-точно — има един мъничък проблем.
Той пусна ножицата на земята. Стригачите се дръпнаха припряно.
Ринсуинд доближи оградата на кошарата и се вторачи в задните дъски. За миг видя избледняващите очертания на кенгуру…
Тълпата се примъкна предпазливо, докато магьосникът удряше с юмрук по оградата и крещеше:
— Знам, че си някъде наоколо!
— Ей на туй му викаме дърво — обясни кротко Даги. — Дър-во — добави той с тона на възпитател на дебили. — И от него правим ог-ра-ди.
— Не видяхте ли как едно кенгуру влезе в стената? — настойчиво попита Ринсуинд.
— А, няма таквоз нещо, шефе.
— И преди малко беше овен! — добави магьосникът. — Тоест… През повечето време си е кенгуру, ама съм готов да се закълна, че беше и коч!
Другите пристъпяха смутено от крак на крак.
— Все такива номера ми погажда! — оглушително продължи магьосникът. — Знаех си, че нещо не е наред в онази реклама!
— И на бирата ли й имаше нещо?
— Няма да търпя повече наглостта на някакво си кенгуру! — оповести твърдо Ринсуинд. — Отивам си вкъщи. Къде ми е конят?
Животното се оказа там, където го бяха оставили. Магьосникът размаха пръст заканително.
— Никакви приказки не искам да чувам от теб!
Преметна крак и просто застана над кончето. Дори за миг не се усъмни, че някъде от бухналата грива се чу тих кикот.
— Глей с’а… — подхвана благо Даги. — Първо, значи, се отпускаш надолу, после, значи, си свиваш пергелите.
Ринсуинд изпълни съвета. Все едно беше яхнал стол.
— Ти сигурен ли си, че това е кон?
— Спечелих го на комар от един тип, дето идваше от Гулала — обясни старшият стригач. — Много ще да е ячък, щом е от планините. Там си развъждат породи, дето нивгаш не стъпват накриво. Оня тип разправяше, че туй конче не можело да се хлъзне.