Милениум. Момичето, което си играеше с огъня. Книга 2
- Автор: Ларссон Стиг
- Язык: болгарский
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Милениум. Момичето, което си играеше с огъня. Книга 2». Краткое содержание книги:
Още с излизането си през 2005 г. трилогията има зашеметяващ световен успех, като първият том получава наградата „Стъклен ключ“ за най-добър скандинавски роман за 2005 г., а вторият е определен за криминален роман на 2006 г. от Шведската академия за криминална литература. До момента от трите книги по света са продадени над 62 милиона екземпляра.
Ексцентричната и асоциална Лисбет Саландер, на която никой компютър не може да се опре, попада в центъра на драматични събития, свързани със загадъчното й минало. Обвинена в тройно убийство и въвлечена в гонитба на живот и смърт, в която тя е мишената, Лисбет решава веднъж завинаги да скъса със сенките от миналото, да накаже тези, които го заслужават.
По същото време Микаел Блумквист започва да работи върху един невероятно горещ репортаж, свързан с търговия със секс робини. Много от замесените в случая са високопоставени обществени личности.
Докато трае разследването на „Милениум“ и на полицията, съдбите на Микаел Блумквист и Лисбет Саландер отново се пресичат при изключително драматични обстоятелства, които ще им помогнат да открият пътя един към друг.
Стиг Ларшон (1954–2004) е известен шведски журналист и писател, основател на фондацията „Хил“, чиято цел е да открива и описва антидемократичните, дясноекстремистките и расистките тенденции в обществото и в печата. Успоредно на обществената си дейност пише и криминалната поредица „Милениум“. През 2004 г. предава за печат първите три книги и умира от инфаркт, без да дочака появата им на книжния пазар. Носят се непотвърдени, че смъртта му не е случайна, че е свързана с дейността му на разследващ журналист.
Запали цигара, издиша дима към тавана и изтръска пепелта в една празна кутия от кока-кола.
Нямаше причина да обича апартамента. Бе се преместила в него с майка си и сестра си, когато бе на четири години. Майка ѝ живееше в дневната, а двете с Камила деляха малката спалня. На дванайсет години, след епизода с Голямото зло, я настаниха в детска клиника, а след като навърши петнайсет, живя в различни приемни семейства. Апартаментът бе даден под наем от попечителя ѝ Холгер Палмгрен, който се погрижи да ѝ го върне, когато тя стана на осемнайсет години и се нуждаеше от покрив над главата.
Апартаментът бе играл ролята на опорна точка през по-голямата част от живота ѝ. И макар в момента да не се нуждаеше от него, мисълта да се откаже от този дом не ѝ харесваше. Не ѝ се щеше някакви непознати хора да се разхождат наоколо и да стъпват по пода ѝ.
От логистична гледна точка проблемът бе, че цялата ѝ официална кореспонденция, ако изобщо можеше да се каже, че получава такава в момента, биваше изпращана на адреса ѝ на улица Лундагатан. Ако прекратеше договора за наем на апартамента, трябваше да се регистрира на друг адрес. Лисбет Саландер не искаше да присъства в какъвто и да било официален регистър. Беше параноична и не виждаше причина да вярва на властите или на когото и да било друг.
Погледна през прозореца и видя противопожарната стена в задния двор. Беше гледала тази стена през целия си живот. Изведнъж почувства облекчение, че е решила да напусне апартамента. Тук никога не се бе чувствала на сигурно място. Всеки път, когато свиваше по улица Лундагатан и се приближаваше към входа си, трезва или пияна, оглеждаше внимателно всичко наоколо, например паркираните или преминаващите по улицата коли. Имаше достатъчно основателни причини да смята, че някъде съществуват хора, които искат да ѝ навредят и които най-вероятно ще я нападнат, когато се прибира или излиза от дома си.
Това никога не се случи, но тя си остана неспокойна. Адресът ѝ на улица Лундагатан фигурираше в официалните регистри, а през всичките тези години не бе разполагала със средства да повиши сигурността си. Можеше да разчита единствено на своята бдителност. Сега обаче ситуацията бе различна. Нямаше ни най-малко желание някой да научи новия ѝ адрес на площад Мусебаке. Инстинктивно усещаше, че трябва да живее колкото се може по-анонимно.
Това обаче не разрешаваше проблема с апартамента. След като поразсъждава известно време, Лисбет взе телефона и звънна на Мими.
– Здравей, аз съм.
– Здравей, Лисбет. Да не би да искаш да ми кажеш, че ми се обаждаш едва седмица след последния път?
– На улица Лундагатан съм.
– Добре.
– Чудя се дали би искала да живееш в апартамента ми.
– Да живея в апартамента ти?
– Твоят е като дядовата ръкавичка.
– Тук ми харесва. Ще се местиш ли?
– Вече съм се преместила. Апартаментът е празен.
Мими се колебаеше.
– И ти искаш аз да го получа.
– Месечната такса е 1480 крони. Това вероятно е по-малко от сумата, която плащаш за дядовата ръкавичка. Освен това таксата е предплатена за година напред.
– Смяташ да го продаваш ли? Искам да кажа, че той струва повече от един милион.
– Около милион и половина, ако съдя по обявите за продажба.
– Аз не мога да си го позволя.
– Нямам намерение да го продавам. Можеш да се нанесеш още довечера и да останеш колкото искаш. Няма да плащаш наем в продължение на една година. Аз нямам право да го отдавам под наем на трети лица, но мога да те впиша като моя партньорка на семейни начала, за да нямаш проблеми.
– Ей, Лисбет, ти да не ми предлагаш брак? – разсмя се Мими.
Лисбет бе страшно сериозна.
– Нямам нужда от апартамента, а не искам да го продавам.
– Тоест, искаш да ми кажеш, че мога да живея в него безплатно? Сериозно ли говориш?
– Да.
– За колко време?
– За колкото искаш. Заинтересована ли си?
– Разбира се. Не всеки ден получавам предложение за безплатна квартира в Сьодермалм.
– Има една уловка.
– Предположих.
– Ти ще живееш там колкото искаш, но аз ще се водя официално на същия адрес и ще получавам кореспонденцията си на него. Единственото, което трябва да направиш, е да следиш пощата ми и да ми се обаждаш, ако пристигне нещо интересно.
– Лисбет, ти си най-шантавият човек, когото познавам. С какво се занимаваш всъщност? Къде ще живееш?
– За това ще говорим по-късно – рече Лисбет уклончиво.
РАЗБРАХА СЕ ДА СЕ СРЕЩНАТ по-късно същия следобед, за да може Мими да разгледа по-обстойно апартамента. Лисбет се почувства много по-добре след края на разговора. Погледна ръчния си часовник и констатира, че разполага с предостатъчно време, преди Мими да дойде. Затова излезе от апартамента и отиде пеша до Ханделсбанкен[27] на улица Хорнгатан, където си взе номер за опашката и търпеливо изчака да дойде редът ѝ.