Нека ти разкажа
- Автор: Букай Хорхе
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Делева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нека ти разкажа». Краткое содержание книги:
Това са уроците, които психотерапевтът Хорхе се опитва да предаде на студента Демиан, отишъл при него да разреши житейските си дилеми. Той получава отговори под формата на истории, които Дебелия (това е прякорът на необикновения терапевт) черпи както от живота, така и от античните митове, дзен мъдрости, притчи на суфите, народни приказки или автори като Екзюпери и Лафонтен. Тези истории ще ви трогнат, разсмеят или просто ще ви накарат да се замислите, но едно е сигурно: няма да ви оставят безразлични.
Феодалът не се поколебал дори за миг. Поискал хартия и перо и заповядал самият той да бъде екзекутиран.
Изгонили всички от двореца и по залез-слънце Нолав бил екзекутиран според собствената му заповед.
Така народът се освободил от потисника и се надигнал да се бори за свободата си. След няколко месеца всички били свободни.
Никой не споменал повече за феодала, освен в нощта на екзекуцията му, когато учениците, които лекували раните на своя учител, получили благословията му, задето рискували живота си, и поздравленията му за добре свършената работа.
— Защо феодалът повярвал на такава лъжа, Демиан? Защо стигнал дотам, че да заповяда собствената си екзекуция заради някаква история, разказана му от онези, които го мразели? Защо се хванал в клопката на учителя? Отговорът е само един:
Защото искал да вярва в това.
Искал е да мисли, че е вярно. И това, Демиан, е една от истините, които ни мобилизират по най-невероятния начин, който съм виждал. Ние вярваме в някои лъжи по много причини, но най-вече защото искаме да вярваме в тях.
Онзи ден ме питаше защо се тормозиш заради някого, който ТЕ лъже?
Тормозиш се, защото би искал да вярваш, че това, което ти казва, е истина!
Ето и отговора:
Човек попада най-лесно в капана на лъжата, когато тя отговаря на желанията му.
Справедливият съдия
Както след всеки повратен момент, мислите в главата ми започнаха да се подреждат и да се навързват логично.
Колко пъти в живота си съм се мъчел да разбера невероятната мистерия на вечните купувачи на евтини долари.
И не успях да открия никакво обяснение за безбройните жертви на измами.
Какво ли му минава през главата на човек, който си мисли, че е купил презокеански кораб за няколко монети?
Как човек стига дотам, че да прави сделки с мошеници?
Защо един средно интелигентен човек ще плати за дадена стока някаква смешна цена, за да открие, че тя е само лъскав боклук?
И отговорът най-после се появи: всички измамени са мислели в един момент, че това е изгодно за тях. Повечето са потривали тайно ръце за бъдещата печалба. Мнозина са се радвали, смятайки, че те са умниците, измамили някого…
Дали и аз не правех същото, като налапвах някоя въдица?
Да, разбира се, че го правех.
Точно това правя, когато ме пращат за зелен хайвер.
„Да ме пратят за зелен хайвер“ значи просто да се хвана за някое обещание или твърдение, което ми звучи приятно.
„Да ме пратят за зелен хайвер…“ Това звучи като въдица.
И как няма да звучи така? Дори самият израз „Да лапнеш въдицата“ го потвърждава. Да лапнеш въдица, на която е закачен вкусен червей или още по-лошо — някоя съблазнителна, пъстра, красива муха… от пластмаса!
Пращат ме за зелен хайвер, лапвам въдицата… И какви ли не още сравнения, за да те примамят. Но кои „червеи“ са най-съблазнителни за мен?
Обещанията за вечна любов…
Заблудата за пълно разбиране…
Оценката и признанието на другите…
Желанието да си първият, видял нещо, което никой не е забелязал…
Суетата да си нещо повече от другите…
Погледът, който ме вижда такъв, какъвто аз искам…
Нечия безусловна подкрепа…
И толкова други…
Толкова много!
Осъзнавах, че с времето, с опита и израстването ми се учех да изплювам все по-бързо въдиците, които налапвах… Но какво да правя с раните?
— А раните, Хорхе? — запитах го аз. — Раните? Учиш ме да подминавам мъртвите бозави червеи. Непрекъснато ми сочиш пластмасовите мухички, за да не се нанизвам на въдиците, но струва ми се, не ме учиш как да избегна раните. Изглежда, че в крайна сметка, съдбата на доверчивите като мен е да живеят с белезите от раните, получени от захапаните въдици и от онези, които не можем да преглътнем. Но това, което аз искам, Хорхе, е поне да не се наранявам повече. Отказвам да завися от желанията на другите да ме нараняват или лекуват. Не искам…
— Това е цената, Демиан, това е цената. Помниш ли розата от Малкият принц?
— Да… Знам какво искаш да кажеш: „… ако искам да видя пеперуди, трябва да изтърпя две-три гъсеници“…
— Точно така — потвърди Дебелия.
Помълчах, мислейки за тази смесица от болка, гняв, примирение и безсилие.
След туй му се оплаках:
— И все още смятам, че лъжецът има доста предимства и плаща много по-ниска цена.
— Понякога да, понякога не — отвърна Дебелия. — Но и да лъжеш е рисковано. При всички положения най-лошото е, че лъжата НЕ ВЪРШИ РАБОТА… Рано или късно всяка измама лъсва и всичко, което привидно е постигнато, се стопява като мъглата, когато изгрее слънце… Освен това, понякога в живота става така, че лъжата се обръща срещу измамника.