Нека ти разкажа
- Автор: Букай Хорхе
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Делева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нека ти разкажа». Краткое содержание книги:
Това са уроците, които психотерапевтът Хорхе се опитва да предаде на студента Демиан, отишъл при него да разреши житейските си дилеми. Той получава отговори под формата на истории, които Дебелия (това е прякорът на необикновения терапевт) черпи както от живота, така и от античните митове, дзен мъдрости, притчи на суфите, народни приказки или автори като Екзюпери и Лафонтен. Тези истории ще ви трогнат, разсмеят или просто ще ви накарат да се замислите, но едно е сигурно: няма да ви оставят безразлични.
— Да. Но внимавай: прямотата е едно нещо, а искреността — друго.
— Друго ли?
— Друго!
— Нима?
— Искреността идва от искрен, отворен. Спомни си идеята за „свободния достъп“. Ако съм искрен, то в мен няма нищо скрито, до което достъпът да е забранен. В мисълта ми, в чувствата и спомените ми няма нито едно кътче, което да не познавам или да искам да запазя в тайна. А прямотата не е чак такова откровение. За мен тя означава:
„Всичко, което ти казвам, е вярно. Вярно поне за мен“.
Тоест, „не те лъжа“, както би казал ти.
— Значи можеш да бъдеш прям, без да си искрен.
— Точно така. Прямотата, Демиан, е сибаритско16 чувство, като Любовта (тази с главна буква). Чувство, присъщо на малцина, на единици.
— Но, Хорхе, ако това е вярно, то в мен може да има кътчета, в които не искам да проникваш, ала това не значи, че не съм искрен. Все едно да кажеш, че да криеш — не значи да лъжеш.
— Поне за мен да криеш — не значи да лъжеш. Но само когато не лъжеш, за да скриеш нещо.
— Пример, моля.
Разговор на една двойка.
— Какво ти е?
— Нищо…
(Да. Нещо става с него и той чувства, че нещо става, макар да не знае какво. Значи лъже.)
Друг случай:
— Какво ти е?
— Не знам…
(Да. Нещо става с него и той знае какво е. Значи лъже.)
Още един:
— Какво ти е?
— Не искам да говоря сега.
(Може и да е по-сложно, но този човек крие нещо и е искрен.)
— Хорхе, в първите два примера приятелката ми ще приеме това и ще ме разбере. Но в последния ще ме прати по дяволите.
— Е, може би е време да се запиташ каква приятелка имаш, какво разбира и приема тя, когато лъжеш, и какво осъжда, когато си искрен.
— Винаги ли имаш готов отговор?
— Да! Всички винаги имаме отговор. Макар това понякога да е мълчанието, друг път — объркването, а в някои случаи — и бягството.
— До гуша ми дойде от теб.
— И аз съм си дошъл до гуша.
— Виж, Хорхе. Нека да обобщя.
— Давай.
— Казваш, че не препоръчваш поведение, при което лъжата се смята за нещо лошо. Казваш, че това е решение на всеки човек във всеки един момент.
— И във всяка връзка — добави Дебелия.
— И във всяка връзка — повторих аз. — И освен това твърдиш, че да лъжеш — не значи да криеш.
— Не. Твърдя, че да криеш — не значи да лъжеш, което не е едно и също.
— Вярно е. Но казваш също, че искреността е за приятелите, а прямотата — за „избраниците“. Така ли?
— Да. Горе-долу.
— Добре. Тогава това дали ти вярвам, ще зависи винаги от отношението помежду ни. От доверието или от любовта ми.
— Разбира се. От това и от желанието ти.
— Какво желание?
— Дати разкажа ли една приказка?
В далечна земя живеел един господар феодал, чието могъщество се равнявало само на жестокостта му.
Неговата воля била единственият закон в земите му, а на селяните било забранено да произнасят дори името му. Народът пъшкал под гнета на съдебните пристави, назначени от него, и на бирниците, които му отнемали и малкото парици, събрани от продажбата на реколтата, от виното или от занаятчийството.
Нолав, както се казвал феодалът, имал могъща армия и в нея от време на време се появявали млади офицери, които се опитвали да вдигнат бунт, за да го свалят от власт… Но тиранът потушавал тези опити с огън и меч.
А селският свещеник бил толкова благ, колкото проклет бил феодалът, и отдаден на вярата, той посветил живота си на това да помага на другите и да ги учи на всичко, което знаел.
В дома си бил приютил петнайсет-двайсет ученици, които следвали неговия път и се учели от всяко дело и всяка дума на своя учител.
Един ден, след утринната молитва, той събрал учениците си и им рекъл:
— Чада мои, трябва да помогнем на народа си. Той можеше да се пребори за свободата си, но господарят на тази земя го накара да повярва, че е много могъщ, и мъжете и жените не дръзват да се опълчат срещу него. Страхът от Нолав расте заедно с тях и ако не направим нещо, те ще умрат като роби.
— Каквото речеш, ще бъде сторено — отвърнали те в един глас.
— Дори ако трябва да платите с живота си? — попитал ги той.
— Какво е животът, ако човек, който може да помогне на своя брат, не го стори? — отвърнал един от учениците, който говорел от името на всички.
Настъпил петнайсетият ден от третия месец. Това бил рожденият ден на господаря на двореца и единственият ден в годината, когато феодалът минавал с каретата си през селото. Заобиколен от силен ескорт и облечен в дрехи, везани със злато и скъпоценни камъни, сутринта Нолав тръгнал на обиколка.
16
Сибарит — жител на старогръцката колония Сибарис в Южна Италия; човек, водещ разкошен и разпуснат живот. — Б.пр.