Нека ти разкажа
- Автор: Букай Хорхе
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Делева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нека ти разкажа». Краткое содержание книги:
Това са уроците, които психотерапевтът Хорхе се опитва да предаде на студента Демиан, отишъл при него да разреши житейските си дилеми. Той получава отговори под формата на истории, които Дебелия (това е прякорът на необикновения терапевт) черпи както от живота, така и от античните митове, дзен мъдрости, притчи на суфите, народни приказки или автори като Екзюпери и Лафонтен. Тези истории ще ви трогнат, разсмеят или просто ще ви накарат да се замислите, но едно е сигурно: няма да ви оставят безразлични.
— Синко, щом ти си ги намерил, значи някой ги е изгубил. И който ги е изгубил, е истинският им собственик — отсъдила майката.
— Не — казал Линг. — Който ги е изгубил, ги е изгубил и който ги е намерил, ги е намерил. Аз ги намерих. И щом са ничии, значи са мои.
— Добре, сине — продължила майката. — Ако са ничии, са твои. Но ако са на някого, трябва да му ги върнеш…
— Не, майко.
— Да, Линг. Спомни си баща си и помисли какво би казал той.
Линг свел глава и кимнал с неохота.
— А какво да правя с парите, които похарчих? — попитал младежът.
— Колко монети похарчи?
— Две.
— Добре, ще видим как ще ги изплатим — рекла Зуми. — А сега върви в селото и попитай хората кой е изгубил кожена кесия. Започни да питаш оттам, където си я намерил.
Отново със сведена глава, Линг излязъл от дома си, оплаквайки участта си.
Като стигнал в селото, отишъл до оризището и запитал управителя дали някой не е изгубил нещо.
Управителят не знаел, но му казал, че ще провери.
След малко големият син на стареца и настоящ господар на оризището дошъл при него.
— Ти ли взе торбата ми с монетите? — запитал го той заплашително.
— Не, господине, намерих я на пътя — отвърнал Линг.
— Дай ми я веднага! — викнал му той.
Младежът извадил кесията от дрехите си и му я дал.
Мъжът я изпразнил в ръката си и започнал да брои…
Момчето веднага рекло:
— Ще видите, че липсват само две монети, господин Ченг. Ще събера парите и ще ви ги върна или ще работя безплатно, за да ги изплатя.
— Тринайсет! Тринайсет! — изръмжал онзи. — Къде са другите?
— Вече ви казах, господине — започнал младежът. — Не знаех, че кесията е ваша. Но ще ви върна парите…
— Крадец! — прекъснал го мъжът. — Крадец! Ще те науча да не посягаш на чуждото. — И излязъл на улицата, крещейки: — Ще те науча аз… Ще те науча…
Младежът си тръгнал. Не знаел кое надделява у него — ядът или отчаянието.
Като се прибрал вкъщи, разказал на Зуми какво се е случило и тя го утешила.
Обещала му, че ще говори с този човек и ще уреди въпроса.
Но въпреки това, на другия ден пристигнал съдебният пристав с призовка за Зуми и Линг за кражба на седемнайсет монети от една кесия.
Седемнайсет!
Пред съдията синът на богатия старец заявил под клетва, че от бюрото му изчезнала една кожена торба.
— Беше в деня, когато Линг дойде да търси работа — казал Ченг. — И на другия ден този малък крадец се появи, твърдейки, че е „намерил“ тази торба, и попита дали някой „не я е изгубил“. Какво нахалство!
— Продължете, господин Ченг — рекъл съдията.
— Аз, разбира се, му казах, че торбата е моя, и когато ми я върна, проверих веднага съдържанието и установих това, което подозирах: липсваха монети. Седемнайсет сребърника!
Съдията изслушал внимателно разказа му, а после отправил поглед към момчето, което, засрамено от положението, не смеело да продума.
— Какво ще кажеш, Линг? Обвинението, което ти отправят, е много тежко — запитал съдията.
— Господин съдия, нищо не съм откраднал. Намерих тази торбичка на пътя. Не знаех, че е на господин Ченг. Вярно е, че я отворих, вярно е и че похарчих част от парите за храна и играчки на братчетата си, но това бяха само две монети, а не седемнайсет — отвърнал младежът, хлипайки. — Как мога да взема седемнайсет монети от кесията, като в нея имаше само петнайсет, когато я намерих? Взех само две монети, господин съдия, само две.
— Да видим — рекъл съдията. — Колко монети имаше в кесията, когато момчето я върна?
— Тринайсет — отвърнал ищецът.
— Тринайсет — потвърдил Линг.
— А колко монети имаше в нея, когато я изгубихте? — попитал пак съдията.
— Трийсет, Ваша чест — отвърнал мъжът.
— Не, не — обадил се Линг. — Имаше само петнайсет монети. Кълна се, кълна се!
— Ще се закълнете ли — рекъл съдията на собственика на оризището, — че в торбата е имало трийсет сребърника, когато е била на писалището ви?
— Разбира се, господин съдия — отвърнал той. — Кълна се!
Зуми вдигнала плахо ръка и съдията й дал знак да говори.
— Господин съдия — рекла тя, — синът ми е още дете и признавам, че в случая е направил не само една грешка. Но има нещо, което мога да кажа със сигурност. Линг не лъже. Щом казва, че е похарчил само две монети, значи е истина. И щом казва, че в кесията е имало само петнайсет монети, когато я е намерил, това трябва да е истината. Може някой да е намерил торбата преди него, господине…
— Стига, госпожо — прекъснал я съдията. — Моя, а не ваша работа е да решавате какво е станало и да въздавате справедливост. Искахте да говорите и ви бе разрешено. Сега седнете и чакайте присъдата ми.