Нека ти разкажа
- Автор: Букай Хорхе
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Делева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нека ти разкажа». Краткое содержание книги:
Това са уроците, които психотерапевтът Хорхе се опитва да предаде на студента Демиан, отишъл при него да разреши житейските си дилеми. Той получава отговори под формата на истории, които Дебелия (това е прякорът на необикновения терапевт) черпи както от живота, така и от античните митове, дзен мъдрости, притчи на суфите, народни приказки или автори като Екзюпери и Лафонтен. Тези истории ще ви трогнат, разсмеят или просто ще ви накарат да се замислите, но едно е сигурно: няма да ви оставят безразлични.
„Може би по-късно“, помислил си.
— Невинаги това, което е полезно за мен, е такова и за другия, Демиан. Човек може просто да сметне — и така трябва да бъде, — че цената на нещо полезно е твърде висока за него. Редно е всеки сам да решава каква цена иска да плати за това, което получава, и е логично всеки сам да избира момента, в който да получи онова, което светът му предлага, било то истината или каквато и да е друга „полза“.
Не знаех какво да кажа.
И Дебелия добави:
— Има една стара арабска поговорка, която гласи:
За да разтовариш халвата, най-важно е да имаш съдове, в които да я сложиш.
… с мъдростта и с истината е също като с халвата…
Въпроси
Сеансът започна зле, по онзи гаден начин, както когато идвах в кабинета, без да знам за какво искам да говоря, и мълчах. Или знаех за какво искам да говоря, но не го правех. Или си давах сметка, че би било по-добре да не идвам, но вече бях там. Или когато и Дебелия нямаше желание да говори и не ми помагаше. Или му се искаше да помогне, но мълчеше…
Това бяха мълчаливите сеанси.
Напрегнати сеанси.
Досадни сеанси.
— Вчера написах нещо — казах най-сетне на Дебелия.
— Така ли?…
„Кратък отговор“, помислих си.
— Да — отвърнах още по-кратко.
— И какво?… — запита той. „Пак ще ме ядоса“, помислих си.
— Казва се Въпроси, но не са въпроси.
— И какво ще правиш с твоите въпроси, които не са въпроси?
— Иска ми се да ти ги прочета. Не съм ги погледнал, откакто ги написах снощи. И знам, че не търся отговорите, така че няма нужда да ми отговаряш. Искам само да ги чуеш. Искам да кажа, че са само идеи, не са въпроси.
— Разбирам… — отвърна Дебелия. И се приготви да слуша.
Трудно, нали?
Почти невъзможно?
Или може би… съвсем невъзможно?
Как да живееш, когато си различен?
Има ли смисъл от това терзание?
А можеш ли да живееш по друг начин, когато разбираш нещата или поне са ти ясни?
Иначе защо да работя над себе си?
Защо да ходя на терапия?
Каква е ролята на един терапевт? Да мъти главите на хората, които сигурно ще го разберат, защото страдат?
И каква е моята роля в това лутане?
Нима не заменям едно страдание с друго, в което нямам дори утехата, че мога да го споделя с повече хора?
Какво е психотерапията? Огромна машина за разочарованията на „избраниците“?
Нещо като секта на садисти, измислящи ексцентрични начини за мъчение, изтънчени и уникални?
Нима не е по-добре да изстрадаш нещо реално, отколкото да се радваш на един измислен, безметежен свят?
Има ли смисъл да съзнаваш напълно самотата и житейския компромис със самия себе си?
Каква е ползата, моля, каква е ползата да не очакваш нищо от никого?
Ако материалният свят е гаден, ако реалните хора са отрепки, ако истинските случки в живота ни са кошмари, нима да оздравееш значи да потънеш в лайната и да заплуваш в човешката мръсотия?
Не са ли прави религиите, които в замяна на непостижимото тук предлагат утеха в отвъдното?
Не са ли прави и като оставят всичко в ръцете на всемогъщия Бог, който ще се погрижи за нас, ако се държим добре?
И не е ли много по-лесно да се държа добре, отколкото да съм самият аз?
Не е ли много по-просто и полезно да приемеш идеята за доброто и злото, която всички смятат за вярна?
Или поне да си като всички, които живеят така, сякаш вярват напълно в нея?
Не са ли прави магьосниците, маговете, лечителите и чудотворците, като искат да ни изцерят с магията на вярата ни?
Не са ли прави онези, които залагат на безкрайната способност на ума ни да контролира всяко събитие и ситуация?
Не е ли вярно, че всъщност всичко е вътре в мен и че животът ми е само малък кошмар от вещи, хора и случки, създадени от въображението ми?
Кой може да повярва, че това, което става, е единствената възможност?
И ако е така, каква полза има да знаеш повече за тази възможност?
Нима някой е длъжен да ме разбира?
Нима е длъжен да ме приема?
Нима е длъжен да ме слуша?
Нима е длъжен да ме харесва?
Нима е длъжен да не ме лъже?
Нима е длъжен да се съобразява с мен?
Нима е длъжен да ме обича, както аз бих искал?
Нима е длъжен да ме обича колкото аз бих искал?
Нима някой е длъжен да ме обича?
Нима е длъжен да ме уважава?
Нима някой е длъжен да знае, че съществувам?
А ако никой не знае, че съществувам, защо живея?
И ако животът ми няма смисъл без човека до мен, как да не пожертвам всичко, да, ВСИЧКО, за да стигна до този смисъл?