Всяко решение си има проблем
- Автор: Гир Керстин
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Переводчик: Людмила Костова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Всяко решение си има проблем». Краткое содержание книги:
Гери е прехвърлила трийсетте писателка на любовни романи, с които едвам свързва двата края. Интимният й живот е плачевен. Или по-точно казано — изобщо няма такъв. Тя има хаотични приятели, ужасно семейство и вроден талант за създаване на гафове. И в деня, в който губи работата си, всичко се обръща с главата надолу. Тогава Гери решава да напише прощални писма до свои близки, приятели и познати, в които с много ирония и хапливи забележки им казва истинското си мнение за тях. И защо да се притеснява? Нали вече няма да я има, когато получат писмата й…
Но… планът с водката и сънотворните таблетки не сработва и животът на Гери изведнъж става истински интересен. Защото, как да се изправиш срещу човек, на когото си казал какво точно мислиш за него…
— Добре, Чарли пък напоследък пие чай от копър — каза Улрих.
— И ти щеше да го пиеш, ако ти се гадеше, колкото на мен — каза Чарли и седна до мен. — Това, със сутрешното гадене е пълна лъжа. На мен ми е лошо през целия ден.
— И на мен — казах аз и се втренчих в писмото си. Можех да го грабна и изям. В училище веднъж го направих с бележката, която Чарли ми изпрати.
„Дай тук бележката, госпожичке“, беше изревал Роте. „И то веднага! Броя до три. Едно, две…“
На три пъхнах бележката в устата си. Нямах друг избор, понеже на нея пишеше: „Роте е садистична, неофашистка свиня с провесен търбух“ и това, за жалост, беше самата истина.
— Спомняш ли си как навремето те спасих от Роте, Чарли? — попитах аз. — После трябваше да пиша сто пъти: „В Германия хартията не се използва за ядене.“
— Да, този човек наистина имаше средновековни методи — каза Чарли. — А тогава да е бил на не повече от четирийсет. Като си помисли човек. Ако нямам късмет, той може да преподава и на детето ми. О, я да видим какво има тук! Писмо от теб, Гери? За мен? Не можа ли да се обадиш по телефона? — Тя се засмя.
Сърцето ми слезе в петите.
— Знаеш ли, Чарли, миналата седмица пих доста… По-добре го прочети после.
Но Чарли извади въодушевено писмото от плика и го разгърна. Тя зашари с поглед по редовете, които бях написала.
— Защо пишеш… Да, да, за съжаление е вярно… О, не, да се дезинфекцира скарата… — Тя се кикотеше, после очите й внезапно се навлажниха, сигурно беше стигнала до мястото, където бях писала, че тя е най-хубавото, което ми се е случило и че ако има дъщеря, й пожелавам приятелка като нея.
— О, колко хубаво! Улрих, Гери ми е написала любовно писмо. О, Гери, наистина ли? Толкова е мило от твоя страна!
Прехапах устни.
— Само на теб може да ти хрумне нещо толкова мило… — Сега тя сбърчи чело, вероятно беше стигнала до послеписа. Последните изречения тя прочете на глас. — „Предпочитам да ми вадят зъб без упойка, отколкото да слушам как Чарли пее Somewhere over the rainbow. Затова, моля те, не си и помисляй да пееш на погребението ми «Аве Мария» или нещо подобно. В никакъв случай не искам да разсмиваш хората, събрани около гроба ми.“ Какво означава това?
Улрих ме погледна шокирано.
— Гери!
— Аз… аз… — Не знаех какво да кажа.
Чарли изглеждаше бясна.
— Вярно ли е това, Улрих? Наистина ли си го казал?
— Е, кой знае… може и да съм споменавал нещо такова — каза Улрих. — Ама, Гери…
— Но не си го мислил сериозно, нали! — настоя Чарли.
— Добре, де, след като поставяш така директно въпроса, да, мислех го малко сериозно — отвърна Улрих. — Но по-добре питай, Гери, защо…
— Какво трябва да означава това, че не съм можела да пея? — прекъсна го Чарли. — Аз съм търсена интерпретаторка. Аз имам… цял куп ангажименти. Следващият уикенд, например, пак ще пея на една сватба. Имаш ли представа колко Аве Марии съм изпяла в църквата? И колко пъти Saving all my Love to you и Candle in the Wind. Да изброявам ли още?
— Права си — каза Улрих. — И точно затова Гери не…
— Не ти ли прави впечатление, че на всички места си пяла само по веднъж — рекох аз и забих поглед в земята. — Никой не те наема втори път.
— Да, защото обикновено пея на сватби, а колко пъти в живота си се жени човек — обясни Чарли. — Същото важи и за погребенията. Улрих, не си ли спомняш как за малко не подписах договор за запис на албум? И фирмата не беше коя да е! Имат договори с най-големите звезди и се спряха на мен!
— Да — каза Улрих. — Но това беше, преди да те чуят как пееш.
Чарли онемя.
— Съжалявам — додадох аз.
— Аз също! — каза Чарли. — Десет години преследвам тази кариера и чак сега ви хрумва да ми кажете, че изобщо не съм можела да пея? Чудни приятели, думи нямам.
— Разбира се, че можеш да пееш — рекох аз. — Но не го правиш добре.
— Искаш да кажеш, не достатъчно добре! Сега съм вече на трийсет и нямам професия.
— Но имаш мен — каза Улрих.
— О, затваряй си устата — озъби му се Чарли. — Вие двамата си нямате и понятие от музика, пълни музикални инвалиди.
— Ти обаче също — отвърнах аз.
— И ти да мълчиш — изсъска ми Чарли. — И това ми било приятелка! Нямаше нужда да ми пишеш писмо, за да ми кажеш това! Не се тревожи, няма да пея на погребението ти! На него ще танцувам… — Тя млъкна и зачете пак писмото.