Всяко решение си има проблем
- Автор: Гир Керстин
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Переводчик: Людмила Костова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Всяко решение си има проблем». Краткое содержание книги:
Гери е прехвърлила трийсетте писателка на любовни романи, с които едвам свързва двата края. Интимният й живот е плачевен. Или по-точно казано — изобщо няма такъв. Тя има хаотични приятели, ужасно семейство и вроден талант за създаване на гафове. И в деня, в който губи работата си, всичко се обръща с главата надолу. Тогава Гери решава да напише прощални писма до свои близки, приятели и познати, в които с много ирония и хапливи забележки им казва истинското си мнение за тях. И защо да се притеснява? Нали вече няма да я има, когато получат писмата й…
Но… планът с водката и сънотворните таблетки не сработва и животът на Гери изведнъж става истински интересен. Защото, как да се изправиш срещу човек, на когото си казал какво точно мислиш за него…
Чарли вече беше набрала номера на родителите ми.
— Ало, добро утро, госпожо Талер, обажда се Чарли, Шарлоте Марквард. Ужасната Шарлоте. Чуйте, госпожо Талер, ако вече сте си отворили пощата… Не сте? Добре, тогава по-добре не го правете… Да, едно писмо от Гери, точно така, него можете да не го отваряте, защото… Гери си е направила глупава, така де, писмото е една глупава шега, не, не го отваряйте! Изобщо не го четете… Гери е добре, наистина, и е тук, до мен. Да, аз също не знам какво означава това, но… е да, тук има право, че често коментирате косата й… не четете повече, както вече казах, тя е дала таблетките на една камериерка… тук е, жива и здрава… така е, но Клаус беше наистина ужасно гнусен, никой човек, чиито пет сетива са наред, не би се доближил до него и с ръкавици… не, на шестнайсет години Хана Козловски четеше само книги за понита и на папката й беше надраскано Аз обичам Черната красавица. Ало? Чуйте, моля ви… да, ще й предам, но може би моментът не е много подходящ… А може би и вие трябва… Госпожо Талер! Най-добре се обадете на хората, на които Гери също е изпратила прощални писма, за да не се паникьосат… да, разбирам ви… не, не вярвам заради това пралеля Хулда да ви изключи от завещанието си… но това е много уважавана професия, вие трябва да се гордеете, майка ми би се пръснала от… но… ох, знаете ли какво? Не е чудно, че Гери е в депресия! Вие сте ужасна майка и аз винаги съм искала да ви кажа това.
Чарли прекъсна връзката и хвърли телефона на Улрих.
— Тази тъпа крава пак мисли само за себе си! Поне можем да сме спокойни, че няма да получи инфаркт. Бясна е на Гери.
— Предполагам, че не е единствената — каза Улрих. — Какво, за Бога, си писала на хората, Гери?
Да, какво, за Бога, бях написала на хората?
— Трябва да замина за Новосибирск — прошепнах аз. — Трябва да се скрия някъде.
Телефонът в ръката на Улрих иззвъня.
— Моля ви, скрийте ме! — казах аз.
— Гери, мисля, че ще е по-добре… — започна Улрих.
— Моля ви!
— Но, Гери, с тези неща шега не бива. Една психиатрическа намеса…
— Ще й дадем детската стая — прекъсна го Чарли. — Там ще мога да я наблюдавам ден и нощ.
— Благодаря — казах аз. — Благодаря, благодаря, благодаря!
В дома на леля ми всичко беше спокойно. Прокраднахме се снишени покрай страничния прозорец и с тихи стъпки се заизкачвахме по аварийната стълба. Сърцето ми се бе качило в гърлото, а ръцете ми така трепереха, че с мъка улучих ключалката.
— Изобщо не знам защо си причинявам това — прошепнах аз. — Ако леля Евелин ме спипа, загубена съм.
— Но ти трябва да си вземеш нещата — отвърна Чарли шепнешком. — Ако бях дошла сама, можеха да ме арестуват за кражба. А и все пак леля ти ще е щастлива, че не си мъртва.
— Ти не познаваш моите роднини — казах аз.
Когато най-накрая успях да отключа вратата, видяхме, че някой вече ни беше изпреварил. По-точно, леля Евелин. Тя седеше на кухненската маса и беше завряла и двете си ръце в кутията ми за бижута.
Стресна се не по-малко от мен. Останах на мястото си като закована и я гледах втренчено, а тя гледаше втренчено мен.
Само Чарли запази спокойствие и каза:
— Добър ден! Дано не ви притесняваме. Трябва да вземем само някои неща. И не се страхувайте, това не е духът на Гери, това е самата Гери.
— Виждам — изсъска леля Евелин. — Доротея вече се обади и ми каза, че само си си позволила безбожна шега. Аз самата нито за миг не повярвах на писмото.
— Съжалявам — запелтечих аз. — Не исках…
— Майка ти не е на себе си — каза леля Евелин. — Сега навсякъде трябва да се обади и да обясни на хората, че дори за гълтането на приспивателни си прекалено глупава.
— Я по-полека — каза Чарли.
— Ако пралеля Хулда научи… — каза леля Евелин.
— Какво всъщност търсеше в кутията ми за бижута? — разкъсвах се едновременно от срам, страх и гняв.
— Нищо — каза леля Евелин. — За да е ясно от самото начало: това вече не е твоят дом. Нали го освободи. А след това, което направи, загуби всякакво право да живееш тук.
— Дори и така да е, тези неща все още принадлежат на Гери — каза Чарли. — Включително и бижутата й.
Леля Евелин затвори кутията.
— Да не би да ме обвинявате, че се интересувам от тези евтини дрънкулки?