Владетелят на Ада
- Автор: Диль Уильям
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Стоянов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Владетелят на Ада». Краткое содержание книги:
— Дето почина?
— Защитавайки един приятел адвокат в дело за пране на пари през две врати от залата, където тя ръководела съда. Рухнал мъртъв, докато подлагал на кръстосан разпит един свидетел.
— Не е лош начин да си отидеш от този свят.
— Не бих споделила това с нея.
— Сигурен съм, че смъртта на съпруга й в съда няма да стане на въпрос.
— Двамата си били лика-прилика. Коравата федерална съдийка, омъжена за железен адвокат.
— Откъде знаеш толкова много за нея?
— Тя беше най-добрият адвокат в областта. Искам да знам за конкуренцията си.
— Имаш планове да се хванеш на работа към правителството?
— Искам да кажа, че бих искала да видя една жена в най-висшата прослойка в окръг Кълъмбия. Някои от онези дърти копелета в Конгреса не могат да търпят, когато някой от протежетата им получи шут в задника — особено от жена.
— Ще ти се отблагодаря дълбоко, когато се върна — каза Вейл. — Между другото, човекът, когото съпругът й е защитавал, получил невалиден съдебен процес, когато Кастен починал. Сключил сделка и не лежал дори и ден. Някои хора си мислят, че Кастен е умрял, само и само да спечели делото. Винаги съм се възхищавал на мъж, способен да направи всичко, за да победи. Разбира се, неговата постъпка е малко крайна.
Той пристъпи до нея и я целуна.
— За обяд ти предлагам телешко и яйца. Аз ще готвя.
— Няма да се върнеш за обяд.
— Откъде знаеш?
— Женска интуиция.
— Е, ще кажа на госпожа Кастен, че си нейна привърженичка.
— И не я наричай госпожа Кастен.
— А как да я наричам?
— Госпожа генерален прокурор, разбира се. Колко бързо забравяш!
— Винаги ми е ставало неудобно, когато са ме наричали „генерален“ и така нататък. Представям си нечий генералски задник, изтъпанчил се отзад на джипа, и да ръкомаха на хората, които току-що е освободил. Патън, Айзенхауер, Норман — ето, това са били генерали.
— Мартин?
— Да?
— Казвай й госпожо генерален прокурор.
— Добре.
— Няма ли да се преоблечеш?
— Няма.
Магу пръв чу хеликоптера. Изтича до прозореца, загледа се през езерото за момент и после заръмжа.
— Телефонът му звъни в ухото и той не дава пет пари. А пък чува хеликоптера от десет мили.
— Казах ти вече защо. Не му се налага да отговаря на телефона.
— Тогава какво ще направи, ще откара хеликоптера до града ли?
— Изобщо не би ме изненадало.
Той я прегърна през рамото и двамата се загледаха към небето.
— За какво ли е цялата тая дандания, по дяволите? — каза на глас той.
Джейн не му отговори. Но със сърцето си съзнаваше, че животът им ще се промени.
Радикално.
Лорънс Пенингтън седеше на бюрото си и прокарваше пръст по списъка с ангажиментите си за деня. Секретарката му, Милдред Юинг, чакаше търпеливо.
— Какво е това кафе с делегация от Мисури в седем и половина?
— С ветераните.
— О, да. По кое време е?
— Седем и двадесет и три, господин президент.
— Тук ли са?
Тя кимна.
— Дай ми пет минути.
— Да, сър. — Тя се обърна и излезе от Овалния кабинет. На нейно място влезе Хукър.
— Можете ли да отделите минутка, господин президент?
— За какво става дума, Клод?
Съветникът по националната сигурност заобиколи бюрото и застана зад него. Приведе се и зашепна в ухото на президента. Той винаги шепнеше, когато бяха само двамата — може би се боеше, че микрофоните могат да уловят думите му.
— Много коварен номер, генерале. Онази работа с РИКО.
— Е, и? — каза президентът, без да се обръща.
— Ако този човек не се справи…
— В политиката винаги има рискове, полковник.
— Но ако не успее да събере необходимите доказателства за съда…
— Не се тревожи за това, Клод, това си е проблем на Мардж Кастен.