Забравената градина
- Автор: Мортон Кейт
- Язык: болгарский
- Жанр: Прочая древняя литература
Электронная книга - «Забравената градина». Краткое содержание книги:
— Брошката ми е много скъпа — промълви тя най-накрая. — Много скъпа. — Мама пъхна гърненцето в ръцете на Елайза, сякаш вече не беше способна да понася допира до него.
Гърненцето беше гледжосано, усещаше го гладко и хладно под пръстите си. Елайза не знаеше как да реагира. Брошката, странното изражение на мама… всичко беше толкова неочаквано.
— Знаеш ли какво е това, Елайза?
— Брошка. Виждала съм изисканите дами да носят такива.
Мама се усмихна немощно и Елайза реши, че не е отговорила правилно.
— Или е медальон, обаче без верижка?
— Първия път позна. Брошка е, специална брошка. — Мама долепи дланите си една до друга. — Знаеш ли какво има под стъкълцето?
Елайза погледна червено-златистите нишки.
— Гоблен?
Мама отново се усмихна.
— В известен смисъл да, обаче не е от конци.
— Но аз виждам конците, сплетени на въже.
— Това са кичури коса, Елайза, взети от жените в моето семейство. На баба ми, преди това на нейната майка и така нататък. Това е традиция. Нарича се жалейна брошка.
— Защото те натъжава ли?
Мама се пресегна и погали плитката на Елайза.
— Защото ни напомня за хората, които сме загубили. За онези, които са живели преди нас и са ни направили каквито сме.
Елайза кимна сериозно, съзнавайки, макар да не знаеше точно как, че й е било доверено нещо специално.
— Брошката струва доста пари, но така и не успях да се заставя да я продам. Все ставах жертва на чувствата си, но теб това не бива да те спира.
— Майко?
— Не съм добре, детето ми. Скоро ще трябва ти да се грижиш за Сами и за себе си. Може да се наложи да продадеш брошката. Не позволявай нежеланието да го сториш да те възпира, чуваш ли ме?
— Да, майко.
— Но ако се наложи да продадеш брошката, Елайза, много внимавай. Не бива да я продаваш по официален път, не бива да оставяш никакви следи.
— Защо?
Мама я погледна и Елайза разпозна значението на погледа й. Самата тя неведнъж беше гледала така Сами, докато преценяваше каква част от истината да му разкрие.
— Защото семейството ми ще разбере.
Елайза мълчеше — семейството на мама заедно с миналото й бяха рядко обсъждани теми.
— Сигурно са я обявили за открадната…
Елайза изви вежди.
— Неоснователно, дете мое, защото брошката е моя. Подари ми я моята майка за шестнайсетия ми рожден ден. Брошката е в семейството ми много преди това.
— Но, мамо, след като брошката е твоя, защо не бива никой да знае, че е у теб?
— Защото така ще стане известно къде се намираме, а това не бива да се случва. — Тя пое ръцете на Елайза в своите, ококорила очи, с бледо лице и останала без сили от усилието да говори. — Разбираш ли?
Елайза кимна, разбираше. Тоест разбираше донякъде. Майка й се тревожеше заради лошия човек, за когото ги предупреждаваше непрекъснато. Той можеше да е навсякъде — да се спотайва зад ъгъла, да чака сгоден момент да ги пипне. Елайза открай време обичаше приказките, но мама никога не разказваше достатъчно подробно, за да задоволи любопитството й. Елайза сама доукрасяваше предупрежденията на мама, снабди злодея със стъклено око и с кошница, пълна със змии, а също и с устна, която се извиваше в злобна усмивка.
— Да ти донеса ли малко лекарство, мамо?
— Ти си добро момиче, Елайза, добро момиче.
Елайза остави керамичното гърненце на леглото до майка си и отиде да вземе шишенцето с лауданум. Когато се върна, мама отново протегна ръка, за да погали кичура, измъкнал се от плитката на Елайза.
— Грижи се за Сами — поръча й тя — и за себе си. Не забравяй, че със силна воля дори физически слабият човек може да бъде много силен. Трябва да си смела, когато аз… ако с мен се случи нещо.
— Разбира се, майко, но нищо няма да ти се случи. — Елайза не го вярваше, мама също не го вярваше. Всички знаеха какво става с хората, болни от охтика.
Мама спря да поеме глътка от лекарството, после се облегна на възглавницата, изтощена от усилието. Червената й коса се стелеше покрай нея, оголила бледата й шия с белега — тъничката линия, която така и не избледня и вдъхнови разказа на Елайза за срещата на майка й с Изкормвача. Поредната приказка, която не бе разказала на мама.
Майка й заговори със затворени очи, тихо и с кратки изречения:
— Моя Елайза, ще кажа това само веднъж. Извади гърненцето само ако той те намери и се налага да избягаш. Не ходи в „Кристис“, не ходи в никоя от големите аукционни къщи. Те водят документация. Иди зад ъгъла в къщата на господин Бакстър. Той ще ти каже къде да намериш господин Джон Пикник. Господин Пикник ще знае какво да прави. — Клепачите й потръпнаха от изтощение след продължителното говорене. — Разбра ли?