Под напрежение

— Кога за пръв път го видяхте?

— Символът ли? — Ивлин бръкна и извади нещо като обложка на компактдиск. — Известен ли ви е този албум?

Майрън огледа подадения му картон. Дизайн, ако това беше точната дума, за обложката на албум. Която до момента не беше виждал. Най-отгоре пишеше LIVE WIRE. А отдолу, с по-дребен шрифт: Хорс Пауър ЛАЙВ В МЕДИСЪН СКУЕЪР ГАРДЪН. Не надписът обаче го впечатли, а необичайната фотография под него на Гейбриъл Уайър и Лекс Райдър: двамата застанали с гръб един към друг, снимани голи от кръста нагоре, с кръстосани пред гърдите ръце. Лекс вляво, Гейбриъл вдясно, извърнали глави да изгледат със сериозни погледи бъдещия купувач на албума им.

— Канеха се да издадат този „лайв“ албум току преди трагедията с Алиста Сноу — обясни Ивлин. — Вие не сте ли били с тях по онова време?

— По-късно се включих — завъртя глава Майрън.

Не можеше да откъсне очи от снимката. И Гейбриъл, и Лекс имаха грим по очите. Пространството на снимката беше поделено по равно между двамата, дори с леко предимство за Лекс, тъй като погледът автоматично се насочва първо наляво, и въпреки всичко човек оставаше с неизбежното чувство, че очите му са привлечени едва ли не тотално от Гейбриъл Уайър, като че някакъв прожектор осветяваше тъкмо неговата половина от снимката. С цялото си хетеро уважение, Майрън не можеше да отрече, че Гейбриъл е дяволски красив. Погледът му не само изпепеляваше, но те и зовеше, настояваше за вниманието ти, държеше да предизвика реакцията ти.

Преуспелите музиканти поначало са силни личности; суперзвездите на рока обаче, подобно на онези в спорта и сценичното изкуство, притежават и определени нематериални качества. Именно благодарение на тях Гейбриъл бе израснал от музикант в легенда на рока. У него имаше някаква почти свръхестествена харизма, която те обладаваше от сцената или при лична среща, но се усещаше дори и от тази никога непубликувана снимка. И не се дължеше само на хубостта му. Тлеещият му поглед излъчваше и чувственост, и трагизъм, и гняв, и интелигентност. Принуждаваше те да го слушаш. И да копнееш да знаеш повече за него.

— Разкошен е, нали? — попита Ивлин.

— Да.

— Вярно ли е, че лицето му се е съсипало?

— Не знам.

В сравнение с Гейбриъл, Лекс сякаш се мъчеше в същата поза: скръстените му ръце бяха напрегнати, все едно беше стегнал тайно бицепсите си. Имаше вид на съвсем обикновен мъж, с невзрачни черти, но ако изобщо му обърнеше внимание, човек постепенно започваше да си дава сметка, че тъкмо той, Лекс, е разумният, постоянният, стабилният член на дуета. Или, казано просто: по-скучният. Лекс беше земното „ин“, допълващо хипнотичното летливо „ян“ на Гейбриъл. Но като си помислиш, всяка оцеляла през годините група се нуждае именно от такова равновесие.

— Не виждам тук символа обаче — каза Майрън.

— Така и не стигна до обложката — заби пак в кантонерката Ивлин. Извади кафяв плик с омотана около него връвчица. Хвана връвчицата и я заусуква с палец и показалец. Спря се и вдигна очи. — Още не съм убедена, че искам да ви го покажа.