Под напрежение

Майрън тръгна да прави обратен завой. Време беше да поиска още една услуга от Джоуел Фишман. Старият Кръш щеше да умре от радост, като го види.

— И още нещо — рече Есперанца.

— Слушам те.

— Помниш ли оня странен символ до постинга „Не негово“?

— Да?

— Нали ти ми даде идеята да го пусна на фен страницата на „Хорс Пауър“ да видя дали някой няма да го познае. Обади ми се някоя си Ивлин Стакман, но не желае да го обсъжда по телефона.

— Защо?

— Не ми каза. Но тя държи да се срещнем лично.

— Само заради някакъв си символ ли? — направи кисела физиономия Майрън.

— Точно така.

— Защо не се заемеш ти? — попита Майрън.

— Ти не слушаш какво ти говоря — каза Есперанца. — Казах „тя“ — в смисъл „нежелаеща да приказва жена“.

— Аха! — досети се Майрън. — И ти смяташ, че с лукавство и мъжки чар ще успея да я накарам да проговори?

— Да — рече Есперанца. — Да пробваме този вариант.

— Ами ако е гей?

— Бях останала с впечатлението, че твоето лукавство и мъжки чар действат на всякакви предпочитания.

— Ама да, разбира се. Виноват.

— Ивлин Стакман живее във Форт Лий. Ще ти уредя среща за днес следобед.

И затвори телефона. Майрън угаси двигателя.

— Да вървим — каза на Голямата Синди. — Ще се представим за родители на прогимназист.

— Ура! — Но после Голямата Синди май поразмисли. — Чакай малко. Момче ли е или момиче?

— Ти какво предпочиташ?

— Каквото и да е, стига да е здраво.

Върнаха се в училището. Пред класната стая чакаха двама родители. Като по поръчка, Голямата Синди пусна ред сълзи и им разправи, че „малката Саша“ имала „спешен проблем по френски“, който нямало да отнеме повече от секунда. Майрън се възползва от диверсията, за да влезе сам в стаята. Нямаше смисъл да стряска Джоуел с появата на Голямата Синди.

Никак не се изненада, че Джоуел Фишман не се зарадва на присъствието му.

— Какво пак искаш, по дяволите?

— Да й се обадиш и да си уредиш среща с нея.

— От какъв зор да се срещаме?

— Ами… откъде да знам? Направи се на дилър, който се интересува дали не й трябва още дрога.

Джоуел се намръщи. И тъкмо да възрази, Майрън завъртя глава. Джоуел пресметна пъргаво, че най-лесно ще се отърве, ако му угоди. Извади клетъчния си телефон. Записал я бе сред контактите си като „Кити“, без фамилно име. Майрън приближи ухо до телефона. И когато чу плахото, боязливо „ало“ от отсрещната страна, лицето му помръкна. Нямаше съмнение: гласът беше този на снаха му.

Фишман изигра ролята си безупречно, като истински социопат. Попита я не иска ли пак да се видят. Тя каза „да“. Майрън му кимна. И Фишман каза:

— Добре. Много гот. Ще дойда до вас. Кажи ми адреса си.

— Няма да стане — рече Кити.

— Защо?