Малките детективи и гълтачът на мечове
- Автор: Линдгрен Астрид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мирела Иванова
- Жанр: Детская проза
Электронная книга - «Малките детективи и гълтачът на мечове». Краткое содержание книги:
— Не, аз искам също да се позабавлявам малко — отвърна Понтус и се спусна.
Но Размус вече беше се затичал към мазето.
— Токер — викаше той, — идвам, Токер!
Едва когато зърна проблясващия нов катинар на вратата на мазето, се сети за ключа, който Алфредо му беше дал. Беше го пъхнал в джоба на панталона си, а панталонът му сега висеше от прозореца и нощният вятър го развяваше.
Страшно се ядоса на самия себе си. Горкият Токер — за него всяка секунда бе истинско мъчение!
— Разсеян съм като стара коза — промърмори ядосано и хукна обратно в галоп. — Горкият Токер!
Изкачи стълбата на един дъх и отключи вратата, която само преди малко Алфредо бе заключил толкова грижливо и която утре заран Берта трябваше да отвори… да!
Размус провря глава през прозореца и там го съзря Понтус. Очите му се ококориха от удивление.
— Да не мислиш, че сме в час по физическо? — развика се той. — Бъди по-внимателен с панталона ми! Достатъчно е, дето веднъж се спусна по него.
Но Размус вече беше се вкопчил в панталоните и трескаво ровеше в джобовете на собствения си панталон, а после с известно колебание претърси и джобовете на Понтусовия. Никакъв ключ, а вече се тресеше от нетърпение. Освен да е в якето!
— Понтус, погледни дали в тревата долу не е паднал някакъв ключ — изкрещя той, вече извън себе си.
— Сега ще проверя — отзова се Понтус и запълзя из тревата, изследвайки всеки сантиметър, додето Размус чакаше и гризеше показалеца си.
— Какво ще ми дадеш за това тук? — триумфиращо се провикна Понтус и вдигна високо ключа. Размус въздъхна дълбоко от облекчение.
— Ще ти дам панталона, нали от това се нуждаеш — засмя се той и метна панталона отгоре право върху главата на Понтус.
После повторно застана пред вратата на мазето и чу Токер да лае, а той самият започна да плаче, пъхнал вече ключа в катинара. Едва отмести тежката врата и се втурна в непрогледната тъмница долу. Не виждаше нищо. Но чуваше отчаяно скимтене и една малка, топла топка се втурна насреща му. Той се разрева още повече, тихо и настойчиво, и притисна топчицата до себе си.
— Токер, наистина ли си съвсем жив? — попита с треперещ глас. — Горкичкият Токер, толкова ми липсваше. Наистина ли си жив?
— Естествено, че е жив — отрезвяващо подхвърли Понтус.
Размус притискаше Токер до себе си и го преглъщаше като обезумял. Нормално бе да плаче, когато кучето му беше изгубено, но да го прави, когато Токер отново е в прегръдките му, това си беше пълна лудост, и той хич не искаше Понтус да бъде свидетел на тая сцена.
— Бедният Токер — мърмореше той и заравяше глава в козината му. Но Токер се мяташе отчаяно. Искаше да напусне това проклето място, и тъй като вратата вече беше отворена, той се шмугна навън. Едва когато се бе отдалечил на известно разстояние от затвора си, той се спря и залая като подивял. Сега искаше веднъж завинаги да огласи своето мнение по въпроса колко противно му е това място.
Но после забрави всичко. Не беше от тези, които седят и безкрайно се давят в мъката си. Сега отново беше свободно и радостно куче, и беше нетърпелив да узнае какво още е намислил неговият любим стопанин.
Неговият стопанин обърса засрамено сълзите си и си обу панталона.
— Сега вече е време да отворим малко работа на полицията във Вестанвик — рече злорадо той. — Хайде, Понтус, да вървим!
Той подсвирна на Токер.
— Хайде, Токер! Да побързаме, трябва да изчезваме оттук!
Десета глава
Беше светла майска нощ, във Визенхоф беше тихо и пусто под ябълковите дървета. Старите сиви постройки спяха спокойно. Навсякъде цареше мир и покой.
Наистина ли навсякъде цареше мир и покой? Не. Ако този стар двор имаше домашен дух, който да броди нощем, то той трябваше да забележи, че едно особено неспокойствие пълзеше между стените и че въздухът бе изпълнен със странно, тайнствено очакване.
Но тук нямаше жива душа — кой тогава чакаше? Никакво малко кученце не стоеше в мазето и не чакаше да бъде пуснато на свобода, и никакви малки „хъшлаци“ не чакаха на тавана да бъдат отключени.
Да, но все пак две момчета седяха горе, в омазаната със сметанова торта мансарда, и чакаха! Размус и Понтус седяха там, заключени грижливо, и чакаха така, че още малко и щяха да излязат от кожите си, чакаха, гледаха си часовниците и се питаха: кога?