Малките детективи и гълтачът на мечове
- Автор: Линдгрен Астрид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мирела Иванова
- Жанр: Детская проза
Электронная книга - «Малките детективи и гълтачът на мечове». Краткое содержание книги:
На тавана бе тъмно, но през едно малко прозорче се процеждаше оскъдна светлинка, която му подсказа накъде да върви. Ах, Токер, защо не лаеш? Той отвори вратата към таванската стаичка.
В следващия миг той нададе жалостив вой, и Понтус се втурна веднага след него, щом чу колко страшно звучи гласът му.
— Понтус, той не е тук!
— Не е ли тук?
— Не, но Алфредо е тук, и това е почти също толкова забавно — чуха те да казва един много познат глас и от най-тъмния ъгъл на тавана изплува едно много познато лице. А те се надяваха да не го видят никога повече.
Размус не беше на себе си. Той се нахвърли върху Алфредо като дива котка.
— Къде е Токер? — разбесня се той. — Трябва да си го получа, злодей такъв, иначе веднага отивам в полицията!
— Спокойно — каза Алфредо, — спокойствие, винаги и само спокойствие! Как иначе ще ти върви в живота на теб, своенравно детенце, щом не можеш никога да си спокоен?
Но Понтус също беше ядосан. Той отстрани Размус и се възправи срещу Алфредо.
— Той трябва да си получи кучето — отсече и твърдо загледа гълтача на мечове в очите. — Иначе тук ще се случи някакво нещастие.
— Естествено — каза Алфредо. — Той трябва да си получи кучето, по този въпрос сме на едно и също мнение. Ще поговорим само за времето, в което това трябва да стане.
Той ги подкани да влязат в стаичката.
— Елате, трябва да обсъдим някои подробности.
Толкова негодуваха, че дори не ги беше страх. Дори и когато Алфредо грижливо заключи вратата и пусна ключа в джоба си, не им мина през ума, че може да е опасно да са заключени заедно с тип като Алфредо на едно толкова отдалечено място.
— И защо заключваш вратата? — попита Размус.
Алфредо източи шия и огледа стаичката.
— Не е ли това едно уютно малко местенце? — попита той.
— Не, не смятам — отвърна Размус.
Празно помещение с избелели мръсни тапети и мръсен под — наистина беше доста трудничко да ти се стори уютно.
Имаше също и огнище, още осаждено от огъня, който някога, преди много години, е горял тук и е бил угасен. Но в почернялата му паст стоеше нещо, което трябваше да се е появило съвсем наскоро, фина бяла кутия от картон от сладкарницата на Елинг Густавсон, улица „Централна“ №13, Вестанвик.
— Такива разглезени малки хъшлаци — рече Алфредо. — Срамота е, дето не харесвате стаичката. Но така или иначе ще трябва да останете да пренощувате в нея.
— Да, да, така си мислиш ти! — изкрещя Размус.
Алфредо кимна.
— Много добре съм го измислил. Във всеки случай Ернст пръв се сети. Тоя Ернст има превъзходни идеи, да му се не види макар.
— Дойде ми до гуша — развика се Размус. — Лъжете и мамите както ви падне, ти и Ернст.
Алфредо развеселен се усмихна.
— Да, ние лъжем и мамим — призна си той. — Но не бива да се ядосваш, дето го правим. Няма да си играем на шикалки, разбираш ли, и трябва да сме напълно сигурни, че… хм… че няма да се натъкнем на някого.
— На кого трябва… на кого да се натъкнете? — попита Понтус. — Какво си мислиш ти, негодяй такъв?
— Да не се натъкнем на някакъв си полицай, преди да сме изчезнали оттук. Затова и ще си получите малкото проклето куче чак утре заранта. И тогава няма да си спомняш, че си ме наричал „негодяй“ — упрекна той Понтус.
Размус беше толкова вбесен, че трепереше.
— Но вие обещахте! — крещеше той. — Ние също обещахме и хич и не искахме да ви издаваме. Вие сами не се чувате какво говорите!
— Не е така, не е така — каза Алфредо и размаха успокоително големите си лапи. — Обещанието е сигурно нещо, но изрядно заключената врата си е по-сигурна, така винаги твърдеше маминка.
Размус не беше на себе си.
— Да, при тези обстоятелства си вземам обратно всяка дума, която съм дал! Чу ли, злодей такъв? Вземам си назад всяка дума!
Алфредо само се смееше.
— Да, седи си спокойно тук цяла нощ и си вземай обратно каквото си щеш, защото аз ще ви заключа, разбирате ли?
Размус почти се разплака от яд. Беше непоносимо да си толкова безсилен.
— Но утре съвсем рано ще дойде Берта и ще ви отвори — продължаваше Алфредо и се подсмихваше. — О, тя ще бъде толкова развълнувана да види отново старата къща на родителите си, милата ми Бертичка.
Погледът му за миг се отнесе, после преглътна с удоволствие и снижи гласа си, така че зазвуча съвсем тайнствено.