Малките детективи и гълтачът на мечове
- Автор: Линдгрен Астрид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мирела Иванова
- Жанр: Детская проза
Электронная книга - «Малките детективи и гълтачът на мечове». Краткое содержание книги:
— А в това време ние ще сме се чупили далеч оттук, Ернст и аз. Берта обаче ще си мисли, че се спотайваме в някакви храсталаци и я чакаме, глупавата Бертичка. А вместо това ние си духваме под опашките. Вече не искам да бъда облагородяван, не искам да гълтам мечове, само искам да си седя сам-самичък и да си пия бирата. Далече, в някой град, чието име тя не е чувала през целия си живот, малки хъшлаци, далече в някоя друга страна, там ще седи старият Алфредо и ще си кърка бирата, и ще бъде доволен и свободен.
Той усмихнат потри ръцете си.
— Да, но Токер? — извика Размус.
— Той също ще е свободен — каза Алфредо, — и може да си пие бирата, ако иска. Ела тук, малки Размус, и ще ти покажа къде е твоето куче.
Той заведе Размус до прозореца.
— Виждаш ли, малък хъшлако, мазето там? И кой, мислиш, е там, кой се е разположил до кълцаното месо? Съвсем правилно, това е Токер.
Той открехна прозореца.
И Размус чу, че Токер лае. Звучеше тихо и приглушено, но бе гласът на Токер, в това не можеше да се излъже и направо му идеше да скочи от прозореца. Почти две денонощия бедният Токер беше заключен в тая стара дупка, и сега Алфредо искаше да остане още една нощ там, при положение, че Размус бе толкова наблизо. О, това беше непоносимо!
Размус прониза с поглед врага си и Алфредо разпозна надигащия се гняв в очите на момчето.
— Недей да се гневиш чак толкова на стария Алфредо — подкупващо подхвана той. — Алфредо, който е толкова голям приятел на децата, че вече съвсем се е побъркал. Погледнете само какво съм ви донесъл тук, за да не загинете от глад, малки хъшлаци!
Той посегна към огнището и започна да развързва и разопакова картонената кутия.
— Не съм ли донесъл тук със собствените си ръце сметанова торта за вас, не съм ли, а? Да, уверявам ви, че усърдно опитвах да намеря в цял Вестанвик сандвичи вместо торта, но такъв ви бил късметът. Навсякъде бяха свършили.
Той взе кутията, за да им покаже какво съдържа.
— Погледнете само тук! Най-добрата торта на Елинг Густавсон, която може да си пожелае всеки малък хъшлак.
Наистина тортата беше великолепна, без съмнение от най-добрите на Елинг Густавсон, с голям слой прясно разбита сметана, украсена с червено желе.
Но Размус бе втренчил побеснелия си поглед в тортата. Беше дошъл тук, за да си вземе Токер, а този дебелак си мислеше, че Размус ще се остави да бъде залъгван с някаква си сметанова торта!
Алфредо се приближи. Поднесе кутията под носа на Размус, дръпна настрана главата си и гальовно се засмя.
— Обичаш ли сметанова торта, малки Размуус?
— А ти обичаш ли? — попита Размус и без много да му мисли, грабна кутията с двете си ръце и запрати тортата право в лицето на Алфредо.
— Бррр — извика Алфредо.
Понтус се заливаше от смях. Но Алфредо успя да го надвика. Той ревеше като ранен лъв и опипом се опитваше да свали тортата от лицето си. Ръцете му се напълниха и той се въртеше като сляп насам-натам. Сметаната хвърчеше навсякъде. Понтус се беше облегнал на стената, изпълнен със страх. Въпреки това не можеше да не се смее.
Размус не се смееше и не се боеше. Беше само ядосан.
— Не искам никаква сметанова торта, искам си само Токер! — крещеше той.
Алфредо запримигва с омазани в сметана очи.
— От детската педагогическа стая щяха да пристигнат на минутата, ако знаеха какви ги вършиш — рече той.
Намери някаква кърпа и обърса остатъците от сметана по лицето си. Само в корените на косата му остана един бял слой, и в едното му ухо проблясваше парченце от червеното желе.
— И отгоре на това трябва да изнеса голямо благодарствено и прощално представление, проклети хъшлаци — рече той, печално втренчен в Размус. Страшният му гняв бе отминал. Навярно проумяваше дълбоко в себе си, че в подобна война всички оръжия са позволени, дори и замерянето с торти.
Понтус се кискаше тихо, неспирно и неовладяемо, и Алфредо го измери със състрадателен поглед.
— Хубаво е, че винаги има такива, които са в добро настроение — констатира той. — Хъшлаци такива, твърде малко бой сте яли вие, в това е цялата грешка. Много здраве на бедните ви родители, това можете да им предадете от мен. — Той възмутено закима с глава. — О, трябвало е да ви се падне майка като моята маминка, тя умееше да налага децата. Малки, железни ръчички имаше тя, и шамарите й още звънят в ушите на осемнайсетте й деца.