Малките детективи и гълтачът на мечове
- Автор: Линдгрен Астрид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мирела Иванова
- Жанр: Детская проза
Электронная книга - «Малките детективи и гълтачът на мечове». Краткое содержание книги:
Размус погледна часовника си. Светещите стрелки бяха се придвижили съвсем малко напред, откакто го бе поглеждал за последен път. Но сега минаваше полунощ. Наистина ли Алфредо още не беше открил старото мамино хаванче в сака?
— О, братче, те няма да закъснеят — небрежно подхвърли той на Понтус. — Мисля си, че ще чуем скърцането на зъбите им, още когато стъпят на стълбата към тавана.
Понтус се кискаше от нервност.
— Да, те без съмнение вече здравата са скърцали със зъби, най-малкото заради нас. Сега ще могат да поседят няколко години в пандиза и да си поскърцат на воля.
— Да, и сами си го изпросиха — каза Размус. — Ти сам чу как заявих на Алфредо ясно и недвусмислено, че вземам назад всичките си думи, нали?
Понтус кимна в тъмното.
— Да, направи го. Макар той да си мислеше, че с едно завъртане на ключа си е опекъл работата. Но се беше излъгал.
— Струва ми се, че дори и крадците трябва да държат на дадената дума — рече Размус. — Те казаха, че тази вечер ще си получа Токер. Значи наистина сами си го изпросиха.
Той се запрозява, въпреки вълнението и възбудата. Беше много напрегнато да преследваш нощем крадци и все да не ти остава време да се наспиш.
Понтус също взе да се прозява. Известно време седяха мълчешком на пода и само чакаха.
На Размус много му се искаше да разбере дали баща му и полицейският началник също са толкова уморени. Той чуваше съвсем близо до себе си шептенето им и се опитваше да долови какво си говорят. Но думите им звучаха като еднообразно сумтене, и това го уморяваше още повече… О, колко уморен беше!
Изведнъж го стресна някакво блъскане и той скочи. Помощ, те идваха! Да не би да беше сън? Вече почти бе разсъмнало! Те идваха, о, чуваше ги по стъпалата, чуваше ядосаните им гласове и сърцето му заблъска като лудо. Понтус също беше скочил. Сега и двамата стояха, и изпълнени със страх, вторачено гледаха във вратата. В съседното помещение беше тихо. А ако татко и полицейският началник са заспали? Изведнъж ги споходи чувството, че трябва сам-самички да поемат целия удар и им стана страшно.
Но какво беше казал Алфредо: полицаите и кучетата не бива да се показват, иначе хапят. Това навярно важеше и за крадците. Размус се ощипа и запримигва срещу Понтус.
И в същия миг вратата се отвори с гръм и трясък. Алфредо нахлу с ръмжене, а зад него се промъкна Ернст, пребледнял от яд. Размус отведнъж се успокои. По-лошо беше да седиш тук и да очакваш нещо зловещо, отколкото да се изправиш лице в лице с него.
— Какво отново ви носи насам? — попита той. — Не може ли поне нощем човек да поспи спокойно?
Алфредо остана да стърчи в средата на стаята. Той сви ръцете си в юмруци и се разрева от гняв.
— О! — извика той. — О! Змийско котило! Храчка от усойница!
Размус го гледаше право в очите без да мигне.
— Не се вълнувай толкова много, ще ти се пръсне сърцето. Твоята маминка не ти ли го е казвала поне веднъж?
Алфредо нададе нов вой, а Ернст сграбчи Размус за ръката.
— Имате една минута на разположение — изсъска той. — Къде е среброто? Една минута! После отивам в мазето, и кълна ти се, през целия си живот няма да видиш по-мъртъв пес от собствения си!
Алфредо отново се разбесня.
— „Обединено старо желязо АД“… о, аз съм един прекършен човек! — изкрещя той.
Ернст остро го погледна.
— Затваряй си ченето — изруга го той. — Една минута, чухте ли ме? Къде сте прибрали среброто?
Той разтърси Размус така, като че ли сребърните предмети трябваше да се посипят от него.
— Пусни ме веднага — рече му Размус. — Не сме го прибрали тук във всеки случай.
Алфредо протегна огромната си лапа и сграбчи Понтус за перчема. Придърпа го съвсем близо до себе си и извика с треперлив от сълзи глас:
— Ти ли заши сака? Дявол да го вземе, що за занимания по трудово обучение имате в училище?