Малките детективи и гълтачът на мечове
- Автор: Линдгрен Астрид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мирела Иванова
- Жанр: Детская проза
Электронная книга - «Малките детективи и гълтачът на мечове». Краткое содержание книги:
И те не бяха единствените, които чакаха през тази нощ в стария запустял двор. Един бродещ домашен дух при всички обстоятелства би трябвало да забележи движението навън под сенките. Навсякъде стояха мълчаливи мъже на пост, един до прозореца на стария обор, един в мазето, където вече нямаше никакво лаещо куче — навсякъде, във всички тъмни входове стояха неми мъже, поглеждаха часовниците си и се питаха: кога?
С всяка изминала минута се приближаваше краят на най-тежкия криминален случай във Вестанвик. Усещаше се, знаеше се, че ще настъпи, не се знаеше само кога.
Беше зловещо да седиш заключен в едно таванско помещение и да чакаш двама разярени от гняв крадци на сребро, дори да знаеш, че в съседната стая притаено се укриват собственият ти баща и полицейският началник. Беше зловещо да седиш тук и да виждаш, че нощта зад прозореца става все по-непрогледна, че сенките отвън все повече се сливат с мрака и вече трудно се разпознават. Зловещо беше да се вслушваш единствено в оглушителната тишина и да чуваш само тихото тиктакане на часовника. Зловещо беше да знаеш, че точно сега, точно в този миг, когато часовникът казва „тик“, този, когото наричаха Сребърната акула натиска докрай педала на газта и се връща обратно във Вестанвик, а Алфредо и Ернст идват по пътеката през гората, че точно сега изкачват стълбата към тавана, ожесточени като паяци…
— Понтус, чуваш ли нещо? — прошепна уплашено Размус.
Не, Понтус не чуваше нищо друго, освен че зад полуоткрехнатата врата на съседната стая полицейският началник говори нещо шепнешком, нищо повече.
— Вече съм сигурен, че заприличвам на Ернст — каза Размус. — Не съм добре с нервите. Тая история вече наистина ми се струва ужасна.
И изведнъж се сети как отново се озоваха тук.
Снощи полицейският началник говореше за това, колко трудно би било „да бъде доказана вината на крадците“.
Бедният той, взе да си скубе косите, когато най-накрая му стана ясно какво точно се опитва да му съобщи Размус.
— Вие двамата бяхте през онази нощ в четвъртък вътре у Фон Ренкен? Сигурен ли си, че не разказваш измишльотини? Двамата сте скрили среброто в мазето на Понтус? Господ да ми е на помощ, принуден съм да ви арестувам!
И после той им обясни какво се има предвид, когато се казва, че трябва да докажеш вината на някого. Алфредо и Ернст бяха си тръгнали със сак старо желязо, както излизаше от разказа на Размус. За това не можеха да бъдат задържани. И не бяха оставили на мястото на кражбата отпечатъци от пръсти или каквито и да било други веществени доказателства, заради които да бъдат обвинени. Ако сега бъдат издирвани и преследвани, достатъчно е умело да излъжат, и кой може да докаже, че те са крадците на среброто? Във всеки случай не и Размус и Понтус, в чиито ръце е откраднатата плячка.
— Трябва да разбереш, Размус, няма никакво значение дали аз или баща ти знаем, че историята, която ни разказваш, е истинска. Нужни са ни доказателства — каза полицейският началник. — Разбира се, можем да ги разпитаме, ако ги хванем, но ако не потвърдят разказаното, не ни остава нищо друго, освен отново да ги пуснем на свобода.
Да ги пуснат на свобода! И тогава те ще дойдат и ще убият Токер, не, сърдечно благодаря… При тези неблагоприятни обстоятелства Размус бе принуден да предприеме нещо.
— Да, но ако те се върнат — а те без съмнение ще го направят — ако се върнат и се опитат да изкопчат от нас къде е прибрано среброто, и вие чуете този разговор, ще бъде ли доказана вината на престъпниците?
— Да, несъмнено — каза полицейският началник. — Тогава те не могат повече да шикалкавят.
Това беше причината, поради която сега седяха отново заключени на тавана, а таткото и полицейският началник клечаха зад стената. Това беше причината, поради която във всички тъмни входове стояха полицаи и целият Визенхоф бе притаил дъх в зловещо очакване.
Да, на Размус му се струваше зловещо да седи тук. Но въпреки това чувстваше облекчение. Защото щеше ли да е възможно да се постигне най-големият успех в историята на полицията във Вестанвик, ако той, Понтус и Токер не се бяха втурнали при баща му, който бе на пост, само преди два часа? Във всеки случай се оказа почти невъзможно в началото да убедят татко да ги изслуша. Той имаше сетива само за Токер. Но веднага щом започна да схваща за какво бръщолеви Размус, нещата изведнъж потръгнаха. О, братче, всички полицейски сили бяха алармирани, всички дотичаха с изплезени езици, а татко и полицейският началник се втурнаха към панаира и арестуваха Берта. Не бяха минали и десет минути, откакто Алфредо бе изгълтал своя последен меч и заедно с Ернст се бе качил в колата на онзи „мил господин“ и бе отпътувал. Берта току-що бе съблякла червената си копринена рокля и бе започнала да опакова багажа в караваната, когато бе арестувана. Бедната Берта, утре рано сутринта тя трябваше да дойде и да ги отключи! А сега беше възпрепятствана, самата тя седеше заключена в една килия в участъка, и със сигурност нямаше да дойде никой и да я пусне на свобода.