Властелинът на пръстените
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:
— А! Значи тъй сте узнали за нас?
— Именно. Сега не е разрешено да пращаме писма, но те използуват старата пощенска служба и имат специални бързоходци на разни места. Снощи един пристигна от Бели угари с „тайно известие“, а друг го пое и продължи. Днес следобед получихме нареждане да бъдете арестувани и доставени не в Тъмните дупки, а в Крайречкино. Явно Началника иска да ви види незабавно.
— Като го поотупа господин Фродо, няма да бърза — каза Сам.
Ширифският дом в Жабомор не беше по-добър от онзи при Моста. Нямаше втори етаж, но прозорците бяха все тъй тесни, а стените бяха изградени от зле наместени грозни сивкави тухли. Вътре беше влажно и унило, а вечерята се поднесе на дълга гола маса, немита от седмици. Пък и храната не заслужаваше по-добро сервиране. Пътниците с радост напуснаха това неуютно място. До Крайречкино оставаха около осемнадесет мили. Потеглиха в десет часа сутринта, Биха тръгнали и по-рано, ако не им доставяше удоволствие очевидната тревога на ширифския водач от забавянето. Северният вятър бе изместил западния и ставаше все по-студено, но вече не валеше.
Твърде комично бе шествието, което напусна селото, макар че малцината любопитни, излезли да видят „арестуването“ на пътниците, не бяха съвсем сигурни дали смехът е разрешен. Дузина ширифи бяха пратени да охраняват „пленниците“, но Мери ги накара да вървят отпред, а Фродо и другарите му яздеха след тях. Настанени удобно в седлата, Мери, Пипин и Сам се смееха, бъбреха и пееха, докато ширифите се тътреха по пътя и се мъчеха да изглеждат строги и важни. Фродо обаче мълчеше и лицето му беше печално и замислено.
Последният, когото срещнаха, беше побелял старик, подпрян на една ограда.
— Здрасти, здрасти! — подсмихна се той. — Я кажете кой кого е арестувал?
Двама ширифи незабавно напуснаха колоната и се запътиха към него.
— Хей, предводител! — подвикна Мери. — Заповядай на момчетата си веднага да се връщат на място, ако не искаш да си имат работа с мен!
Предводителят кресна на двамата хобити и те се върнаха на пътя.
— Сега да вървим! — каза Мери.
След този случай пътешествениците пришпориха понитата и подкараха ширифите тичешком. Слънцето изгря и въпреки ледения ветрец охраната пухтеше и се обливаше в пот.
Край Камъка на трите околии ширифите се предадоха. Бяха минали почти четиринадесет мили само с една почивка по пладне. Сега беше три часът следобед. Бяха гладни, с подбити крака и не можеха да издържат на темпото.
— Е, продължавайте, без да бързате! — каза Мери. — Ние ще си вървим.
— Довиждане, Робинчо! — подхвърли Сам. — Ще те чакам пред „Зеленият дракон“, ако не си забравил къде е. Не се туткай по пътя!
— Това, дето го вършите, се казва бягство изпод стража — печално заяви водачът — и не отговарям за последствията.
— Още много работи ще извършим, но няма да ти търсим отговорност — рече Пипин. — Много ти здраве!
Пътниците продължиха в тръс и когато на западния хоризонт Слънцето взе да се спуска към Белите ридове, те стигнаха до широкото езеро, край което се разполагаше Крайречкино; тук ги чакаше първата наистина болезнена изненада. Това беше родният край на Фродо и Сам и сега те откриваха, че го обичат повече от което и да било кътче на света. Много от познатите им къщи бяха изчезнали. Запустяла бе приятната редица хобитови дупки по склона северно от Езерото, а градинките им, които някога разстилаха цвят до цвят чак до брега, сега бяха обрасли с избуяли плевели. И дори по-зле: там, където хобитовският път минаваше край, брега, бяха се подредили множество грозни нови къщи. Някога там имаше алея с високи дървета. Сега всички бяха изчезнали. А като вдигнаха отчаяни погледи нагоре по пътя към Торбодън, хобитите съзряха в далечината висок тухлен комин. Върхът му бълваше черен дим в чистия вечерен въздух. Сам не се побираше в кожата си.
— Отивам право там, господин Фродо! — викна той. — Отивам да видя какво са намислили. Искам да си намеря старика.
— Първо трябва да разберем какво ни чака, Сам — каза Мери. — Предполагам, че Началника разполага с банда главорези. Най-добре да потърсим някой да ни разкаже как стоят нещата тъдява.
Но в Крайречкино всички къщи и дупки бяха залостени и никой не ги посрещна. Това ги учуди, но скоро откриха причината. Когато стигнаха до „Зеленият дракон“, последния дом по посока на Хобитово — сега безжизнен и с изпочупени прозорци, — видяха пет-шест грозновати човеци, облегнати на стената на хана; всички бяха кривогледи и пожълтели.