Властелинът на пръстените
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:
— Ще го събудим, и то тъй, че има да се чуди — заяви Мери. — Ако искате да кажете, че любимият ви Началник наема разбойници от пущинака, значи по-рано е трябвало да се върнем.
Той скочи от понито, забеляза надписа в светлината на фенерите, смъкна го и го метна през оградата. Хобитите отстъпиха без никакво намерение да отворят.
— Хайде, Пипин! — каза Мери. — Двама ще се справим. Мери и Пипин прескочиха портата и хобитите търтиха на бяг. Отново засвири рог. Вратата на голямата къща отдясно се очерта като светъл правоъгълник и на нея изникна едра фигура.
— Какви са тия работи? — изсумтя човекът и се приближи. — Незаконно влизане, а? Изчезвайте да не ви строша гадните вратлета! После той млъкна, защото бе зърнал блясъка на мечове.
— Бил Папратак — заяви Мери, — ако до десет секунди не отвориш тая порта, ще съжаляваш. Не се ли подчиниш, ще вдигна желязото срещу теб. А като отвориш портата, ще минеш през нея и вече никога няма да се връщаш. Ти си обесник и пладнешки разбойник.
Разтрепераният Бил Папратак се довлече до портата и я отключи.
— Дай ми ключа! — каза Мери.
Но негодникът запокити ключа по главата му и хукна към мрака. Тъкмо минаваше край понитата, едно от тях метна копита и го улучи в движение. Скимтейки, той изчезна в нощта и повече не чуха за него.
— Чиста работа, Бил — обади се Сам. Имаше предвид понито.
— Дотук с вашия Голям човек — каза Мери. — За Началника ще се погрижим по-късно. Междувременно трябва някъде да пренощуваме и тъй като изглежда, че сте съборили Мостовия хан, за да построите на негово място тия невзрачни къщурки, ще трябва да ни приютите.
— Съжалявам, господин Мери — каза Хоб, — но не е разрешено.
— Кое не е разрешено?
— Да се приемат външни лица, да се разхищава храна и прочие.
— Ама какво става тука? — възкликна Мери. — Реколтата ли е била лоша или що? Мислех, че това лято сте имали добра жътва.
— Е, не, реколтата си я биваше — каза Хоб. — Добре се запасихме с храна, но не сме наясно какво става с нея. Чини ми се, че всичко идва от тия „събирачи“ и „изравнители“, дето обикалят, броят, мерят и прибират всичко в общите складове. Събирането комай е повече от изравняването и каквото вземат, рядко се появява пак.
— О, зарежи ги тия! — рече Пипин и се прозина. — Тая вечер съм уморен и не ми се слушат глупости. Имаме запаси в раниците. Само ни дайте стая да си легнем. И на по-лоши места съм бил.
Хобитите край портата все още изглеждаха смутени — явно бяха нарушени някакви правила, но не смееха да възразяват на четирима опитни пътешественици, въоръжени до зъби, при това двама от тях изглеждаха необичайно едри и силни. Фродо нареди отново да заключат портата. Имаше известен смисъл да пазят моста, щом наоколо още се навъртаха злосторници. После четиримата другари влязоха в хобитовата караулка и се настаниха както можеха. Къщата беше гола и грозна, с мизерна каминка, в която не можеше да се разпали хубав огън. В горните стаи имаше корави нарове, а по стените висяха заповеди и списъци на Правилата. Пипин ги накъса на парчета. Нямаше бира и храната беше съвсем недостатъчна, но щедро разделените запаси на пътешествениците осигуриха хубава вечеря за всички, а Пипин наруши и Правило 4, като хвърли в камината почти цялата дневна норма от дърва.
— Е, сега какво ще речете: да запалим по една лула, докато ни разказвате какво се е случило в Графството? — рече той.
— Вече няма пушилист — каза Хоб. — Само хората на Началника си намират отнякъде. Изглежда, всички запаси са изчезнали. Разправят, че цели каруци заминавали по стария път от Южната околия през Сарнов брод. Това беше в края на миналата година, след като ни напуснахте. Но и преди това са измъквали билката тихомълком, по мъничко. Тоя Лото…
— Я си затваряй устата, Хоб Пъдарсън! — викнаха неколцина присъствуващи. — Знаеш, че такива приказки са забранени. Началника ще чуе и всички ще си изпатим.
— Нищо няма да чуе, ако сред вас нямаше доносници — ядосано отвърна Хоб.
— Добре де, добре! — прекъсна го Сам. — Стига ми толкоз. Повече не искам да чуя. Няма „добре дошли“, няма бира, няма пушене, а в замяна — куп правила и оркски приказки. Хайде да спим и да забравим до утре тия глупости!
Новият Началник очевидно си имаше осведомители. От Моста до Торбодън бяха цели четиридесет мили, но някой бе побързал да ги мине. Фродо и приятелите му скоро разбраха това.
Още нямаха окончателни планове, но смътно си мислеха първо да идат заедно в Щурчов дол и да си отпочинат. Ала след като видяха как стоят нещата, решиха да се запътят право към Хобитово. И тъй, на следващия ден, без да се бавят, поеха по пътя напред. Вятърът беше постихнал, но небето си оставаше навъсено. Земите наоколо изглеждаха печални и запустели, ала в края на краищата вече бе първи ноември, краят на есента. И все пак им се стори, че тоя ден народът е наклал сума огньове — на много места из околностите се вдигаше дим. В далечината, някъде към Горски край, се чернееше огромен облак пушек.