Властелинът на пръстените
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:
— А! — обади се Сам. — Но той казва, че бирата ти винаги е добра.
— Той ли казва?
— Разбира се. Той е Бързоход. Водачът на Скиталците. Още ли не ти е влязло в главата?
Най-сетне бе влязло и лицето на Мажирепей беше същински образец на изумление. Очите му станаха кръгли, устата му се отвори широко и той ахна.
— Бързоход! — възкликна кръчмарят, когато успя да си поеме дъх. — Той с корона и прочие, че и със златна чаша! Е, какво ли ни чака още?
— По-добри времена за Брее във всеки случай — каза Гандалф.
— Надявам се — викна Мажирепей. — Е, хубавичко си побъбрихме, вече бях забравил какво се казва сладка приказка. И няма да отричам, че тая нощ ще спя спокойно, с олекнало сърце. Натъпкахте ми главата с новини, но ще ги обмислям утре. Леглото ме чака, а не се съмнявам, че и вие с радост ще си легнете. Хей, Ноб! — подвикна той през вратата. — Ноб, тежка гемийо!
Изведнъж Мажирепей се плесна по челото и промърмори:
— Ха сега де! Какво трябваше да се сетя?
— Надявам се, че не сте забравили пак някое писмо, господин Мажирепей? — обади се Мери.
— Хайде, хайде, господин Брендифук, не ми напомняйте за това! Видяхте ли сега, секнахте ми мисълта. Докъде бях стигнал? Ноб, конюшните… А! Ето какво беше. Пазя ви нещо. Спомняте ли си Бил Папратак и понито, дето го купихте от него след кражбата на конете? Е, то е тук. Самичко се върна, представете си. Но къде е било, сигурно знаете по-добре от мен. Беше дръгливо като старо псе и мършаво като закачалка, но живо. Ноб се погрижи за него.
— Какво? Моят Бил? — викна Сам. — Е, с късмет съм се родил, каквото и да разправя моят Старик. Още едно желание ми се сбъдва! Къде е?
И той не си легна, докато не посети Бил в конюшните.
Пътниците престояха в Брее още един ден и поне следващата вечер господин Мажирепей не можеше да се оплаче от търговията. Любопитството надделя над страховете и странноприемницата се препълни. От учтивост привечер хобитите минаха за малко в Общата зала и отговориха на безброй въпроси. В Брее нищо не се забравяше и гостите неведнъж питаха Фродо дали е написал книгата.
— Още не — отговаряше той. — Отивам си у дома да подредя записките.
Той обеща да засегне изумителните събития в Брее и по този начин да вмъкне нещичко интересно в книгата, която очевидно щеше да описва далечни и не чак толкова важни събития, станали „някъде на юг“.
После някакъв хлапак подвикна да изпеят нещо. Но при тия думи всички затихнаха, изгледаха го начумерено и той вече не посмя да се обади. Явно никой не желаеше отново да присъствува на загадъчни събития в Общата зала.
Докато пътниците стояха в Брее, нищо не смути покоя им, но на следващото утро те станаха рано — времето още беше дъждовно и искаха до мръкнало да стигнат в Графството, а пътят бе дълъг. Цяло Брее бе наизлязло да ги види как ще отпътуват и народът бе по-весел, отколкото през цялата изминала година, а ония, които не бяха виждали странниците в пълно бойно снаряжение, сега ги зяпаха слисани: изумителен беше Гандалф с бялата си брада и искрящата наоколо светлина, сякаш синият му плащ беше облак, закрил слънцето, невероятни бяха четиримата хобити — същински рицари от полузабравените приказки, поели на дълъг път. Дори и ония, които се присмиваха на разказите за краля, взеха да си мислят, че може и да има нещо вярно в цялата работа.
— Е, на добър час и щастливо завръщане у дома! — каза господин Мажирепей. — Трябваше да ви предупредя, че и в Графството не всичко е наред, ако са верни слуховете, дето идват насам. Чудновати работи ставали там, тъй се говори. Но от дума на дума и взех, че забравих, пък и толкова грижи си имам. Ала ако ми простите дързостта, връщате се от пътешествието твърде изменени и ми приличате на хора, способни чевръсто да се справят с премеждията. Не се съмнявам, че завчас ще оправите всичко. На добър час! И наминавайте да се видим, много ще се радвам.
Пожелаха му всичко хубаво, препуснаха напред и като минаха през Западната порта, излязоха на пътя за Графството. Понито Бил отново беше с тях, натоварено с багаж както и преди, но изглеждаше съвсем доволно да припка до Сам.
— Чудя се за какво ли намекваше старият Пиволей — каза Фродо.
— Аз малко се досещам — мрачно каза Сам. — Онова, дето го видях в Огледалото: отсечени дървета и прочие, и бедният ми Старик прогонен от „Торбаланска“. По-рано трябваше да се прибера.
— А явно нещо не е наред и с Южната околия — добави Мери. — Никъде няма пушилист.
— Каквото и да е — обади се Пипин, — от Лото ще да е тръгнало — помнете ми думата.
— Почти позна, но не съвсем — каза Гандалф. — Забравяш Саруман. Той взе да се интересува от Графството още преди Мордор да ни открие.