Властелинът на пръстените
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:
— Здрасти, Сам! — отвърна Рози. — Къде беше? Разправяха, че си умрял, но аз те чакам от пролетта. Не си бързал да се върнеш, нали?
— Може би — сконфузи се Сам. — Но сега бързам. Тръгваме на бой с потисниците и трябва да се връщам при господин Фродо. Ама си помислих, че ще е добре да видя как е госпожа Памуксън, пък и теб да видя, Рози.
— Добре сме, благодаря — каза госпожа Памуксън. — Или щяхме да сме добре, ако не бяха тия крадливи разбойници.
— Добре де, хайде изчезвай! — рече Рози. — Щом през цялото време си се грижил за господин Фродо, как тъй ти хрумна да го изоставиш в най-опасния момент?
Това бе прекалено за Сам. Трябваше или да отговаря цяла седмица, или да си премълчи. Той се обърна и яхна понито. Но докато потегляше, Рози изтича по стъпалата.
— Мисля, че изглеждаш чудесно, Сам — каза тя. — Бягай сега! Но се пази и щом прогоните разбойниците, идвай право тук!
Когато се върна, Сам завари цялото село на крак. Без да се броят развълнуваните хлапаци, на площада вече се бяха събрали стотина яки хобити с брадви, тежки чукове, дълги ножове и дебели сопи, неколцина носеха ловджийски лъкове. От по-далечните ферми продължаваше да се стича народ!
Някой от селяните беше наклал буен огън — за да оживи сцената и за да наруши една от забраните на Началника. Пламъкът грееше ярко в прииждащата нощ. Под ръководството на Мери няколко хобити преграждаха пътя в двата края на селото. Когато ширифите стигнаха до долната бариера, изгубиха и ума, и дума, но щом разбраха как стоят нещата, повечето смъкнаха перата от шапките си и се включиха в бунта. Останалите се изнизаха в тъмнината.
Край огъня Сам завари Фродо и приятелите му да разговарят със стария Том Памуксън, обкръжени от възхитената тълпа.
— Е, какъв е следващият ход? — запита чифликчията.
— Не мога да кажа, преди да узная нещо повече — отговори Фродо. — Колко са тия негодници?
— Трудно е да се каже — рече Памуксън. — Непрекъснато се движат, щъкат насам-натам. Горе, в казармите край пътя за Хобитово, понякога се събират към петдесет, но те рядко стоят на едно място, все обикалят и грабят — наричат го „събиране“. Във всеки случай, никога не са по-малко от двадесет около своя Началник. Той е в Торбодън, или поне навремето беше там, обаче напоследък не се показва навън. Всъщност никой не го е виждал от една-две седмици, пък и човеците не пускат да припарим нататък.
— Те не са само в Хобитово, нали? — обади се Пипин.
— Не, за съжаление — каза Памуксън. — Чувал съм, че имало доста от тях в Дългодол и край Сарнов брод, други върлували из Горски край имало казарми и в Сберипът. Да не забравя и Тъмните дупки, както ги наричат — старите подземни складове в Голям Дълбалник. Сега са ги превърнали в затвори за ония, които се възпротивят. Всичко на всичко мисля, че не са повече от триста в цялото Графство, а може и да са по-малко. Ще се справим, ако сме единни.
— Имат ли оръжие? — запита Мери.
— Камшици, ножове и тояги, колкото е нужно за черните им дела — друго засега не са показвали. Но предполагам, че ако се стигне до сражение, могат да измъкнат и оръжие. Някои имат лъкове. Вече застреляха един-двама от нашите.
— Това е то, Фродо! — каза Мери. — Знаех, че ще трябва да се бием. Е, те първи са почнали убийствата.
— Не е съвсем така — обади се Памуксън. — Поне що се отнася до стрелбата. Туковци започнаха първи. Нали разбирате, господин Перегрин, татко ви още от самото начало не се спогаждаше с Лото. Казваше, че ако някой трябва да се прави на началник в тия времена, това е законният Тан на Графството, а не някакъв си келеш. Лото прати хората си, но и те не можаха да го усмирят. Туковци са късметлии, нали имат ония дълбоки дупки, Големите смялове горе в Зелените хълмове и прочие, та разбойниците не успяха да ги докопат. А и те не дават на бандата да припари на тяхна земя. Само да се мерне някой, Туковци го подгонват. Вече трима са застреляли за грабежи и нападения. Оттогава тия главорези станаха още по-гадни. И държат под око Туков край. Вече никой не може да иде нататък, нито да излезе оттам.
— Браво на Туковци! — викна Пипин. — Но сега някой ще иде нататък. Заминавам за Смяловете. Идва ли някой до Скътана паланка? След малко Пипин потегли с петима младежи, яхнали понита.
— Скоро ще се видим! — извика той. — През полето дотам са само четиринадесет мили. Призори ще ви доведа цяла армия Туковци.
Докато препускаха в притъмняващата вечер, Мери ги изпроводи с песните на рога си. Наоколо се раздадоха радостни възгласи.
— Каквото и да става — рече Фродо на застаналите наблизо хобити, — не искам убийства; дори и разбойници не бива да загиват, освен ако се налага, за да спасим от тях живота на хобити.